— А пък Лина не желае да дава знания и сила на хората, така ли? — питам.
— Силата идва със знанието. Обаче мощта има тази неприятна страна… да покварява хората. Затова тя смята, че рискът е прекалено голям. Независимо че не възнамерявам дори да се докосвам до черната магия, тя е убедена, че тъмните изкуства ще намерят начин да си проправят път. Че курсовете ще се превърнат в проводник на мрачните сили.
Кимам, защото се сещам за Роман и Дрина. Лина определено е имала основания за опасенията си.
— Както и да е. Ти самата интересуваш ли се? — и се усмихва, при което цялото му лице светва, а аз отново се разсейвам.
— Да водя курсове ли? — сепвам се.
Започвам да се чудя дали е сериозен, или само се шегува. Макар че всъщност май не е нито едно от двете, просто повдига въпроса.
— Вярвай ми, не знам абсолютно нищо за Уика, нито… за нищо такова. Нямам представа как действа. По-добре да се придържам към ясновидството, тълкуването на сънища и такива неща… Може даже да се пробвам да подредя този хаос тук — с широк жест обхващам бюрото му, рафтовете и останалата част от стаята, в която всяка повърхност е зарината от купища хартии и боклуци.
— Надявах се да го кажеш — разсмива се той. — И да не забравя. Да знаеш, че приключих с работата в момента, в който ти влезе. Ако някой пита за мен, отишъл съм да яздя вълните.
Изправя се и наистина се насочва към дъската за сърф, подпряна на стената насреща.
— Не очаквам да оправиш всичко или дори половината… прекалено е разхвърляно, за да се справиш. Но ако успееш поне малко да подредиш… — той кима и ме поглежда. — Получаваш голяма златна звезда в досието.
— По-добре да ми направиш почетен знак — преструвам се, че съм сериозна. — Нали се сещаш, нещо реално, което да мога да си окача на стената за доказателство.
— А какво ще кажеш за собствено място за паркиране зад магазина? Вероятно мога да ти го уредя.
— Това вече го направи, повярвай ми — и се разсмивам.
— Да, обаче мога да сложа табелка с името ти. Запазено само за теб. Никой друг няма да може да паркира на него, дори и след работно време. Ще сложа голям крещящ знак с червени букви: Внимание! Само Авалон може да паркира тук! Всички останали ще бъдат местени на общинския паркинг на собствени разноски!
— Би направил това? Сериозно? — вече се разсмивам наистина, а очите ми срещат неговите.
Грабва дъската и я намества под мишница.
— Ти само разчисти това място и ще се увериш, че благодарността ми, както и материалните й изражения, просто нямат граници. Днес ще си служител на месеца, а утре — кой знае… — той свива рамене, отмята косата от челото си и по този начин открива чертите на удивително хубавото си лице.
Погледите ни се срещат и веднага разбирам, че отново ме е хванал да го зяпам… Бързо отклонявам очи и започвам да се чеша по ръката, да си играя с ръкава си — всякакви разсейващи тактики, само и само този миг да отмине по-бързо и да го замести нещо по-малко неловко.
— В ъгъла ей там е мониторът на камерата — той прави жест с глава към далечния край на стаята, отново превключил на професионална вълна. — Той, заедно със звънеца на вратата, ще те предупредят, ако влезе някой, докато работиш тук отзад.
— Той, звънецът, но също и фактът, че съм екстрасенс — заявявам с привидно нехайство, макар гласът ми леко да трепери. Още не съм се възстановила напълно от глупавата ситуация, в която изпаднах преди малко.
— Аха, както ме усети с помощта на медиумните си способности вчера, когато се промъкнах зад гърба ти? — кима той и се усмихва мило и открито, макар очите му да остават предпазливи.
— Това бе различно — свивам рамене. — Ти очевидно знаеш как да скриваш енергията си. Повечето хора не могат.
— А пък ти знаеш как да прикриваш аурата си — той присвива очи с наклонена на една страна глава, от която златистите кичури се спускат до лакътя му. — Ще стигнем и до това. Не сега обаче.
Правя се, че не забелязвам потрепващата му яркожълта аура, чиито краища започват да преливат в розово.
— Както и да е, това навлиза в прекалено лична територия. Документите трябва да се подредят по азбучен ред, а ако успееш да ги сортираш и тематично, би било страхотно. А, да — няма нужда да се захващаш с кристалите и билките, ако не ги разпознаваш. Не ми се иска да се разместват. Ако ги познаваш, обаче… — той се усмихва и вдига вежда по начин, който моментално ме кара отново да започна да се чеша по ръката.