Поглеждам към проблясващите купчини кристали, някои от които наистина разпознавам — използвала съм ги при направата на еликсирите или съм ги виждала в амулетите, които висят на вратовете ни с Деймън — но повечето не извикват абсолютно никаква асоциация.
— Имаш ли някаква книга — каталог или нещо подобно? — питам го с надеждата да потвърди, наистина бих се радвала да науча повече за удивителните им свойства. — Нали се сещаш, за да ги науча и да… — Намеря начин някой ден да правя безопасен секс с безсмъртния си приятел — да ги надпиша и подредя правилно и… така нататък.
Кимам, като се моля да приличам на усърден служител, а не на движена от собствените си мотиви мързеливка, каквато всъщност съм си била винаги. Той пуска дъската на пода, връща се до бюрото си и разравя купчината хартии върху него, откъдето измъква малка, дебела и доста опърпана книга.
Обръща я и поглежда написаното на задната корица:
— Ехо тук има всичко, което те интересува. Ако някой камък не е описан в нея, значи не съществува. Има и много снимки, така че няма да се затрудниш при определянето им. При всички случаи ще ти е много полезна — заявява и ми я подхвърля.
Хващам я неумело и веднага усещам енергията, с която вибрират страниците й. Съдържанието й се превръща в пулсиращ поток, който преминава през дланите ми и се запечатва в ума ми. Усмихвам се и отвръщам:
— Това вече е факт.
Двайсет и първа глава
Преди да седна на бюрото, първо се уверих, че Джуд наистина е излязъл. Сега се взирам ту в монитора, ту в купчините кристали наоколо. Ясно ми е, че само написаното в книгата няма да е достатъчно — човек трябва да ги хване в ръка, за да ги разбере. Протягам се към един голям камък, пронизан от жълти ивици, но в този миг коляното ми се удря в ръба на бюрото и цялото ми тяло изтръпва. Става ми горещо и усещам сърбеж — сигурни знаци, че нещо тук иска вниманието ми.
Бутам стола и се превивам, за да погледна под бюрото. Усещането се засилва, колкото повече се навеждам. Следвам го, като в крайна сметка се изплъзвам от мястото си и се озовавам по колене на пода. Пипнешком търся източника. Когато прокарвам пръсти по най-долното чекмедже вляво, те внезапно започват да парят — при това доста силно.
Отпускам се на пети и поглеждам с присвити очи старата месингова ключалка, предназначена да помогне на честните хора да запазят честността си и да разубеди онези, които не знаят как да използват енергията. Аз обаче не съм нито от едните, нито от другите, тъй че стисвам очи и отварям чекмеджето — лесно като детска игра. След което разочаровано измервам с поглед купчината ненужни стари документи, древния калкулатор и пожълтелите от времето касови бележки, които са струпани в него. Тъкмо се каня отново да го затворя, когато усещам, че под тях има фалшиво двойно дъно.
Смитам хартиите и ги избутвам встрани, после повдигам капака. Под него се разкрива стара, подвързана с изтъркана кожа книга. Страниците й са с оръфани краища и се извиват, когато я отварям — сякаш са били част от много, много древен свитък и се стремят да се върнат към първоначалната си форма. Отпред е написано „Книга на сенките“.
Поставям я на бюрото пред себе си, сядам на стола и известно време просто я наблюдавам. Чудя се какво е накарало онзи, който я е скрил, да се старае толкова… А също и от кого я е скрил.
Дали Лина я е прибрала, така че Джуд да не я намери?
Или пък обратното?
И понеже има само един начин да разбера, затварям очи и притискам дланта си към предната корица. Идеята ми е да я разчета по обичайния за мен начин… Обаче в същия миг ме блъсва вълна от толкова напрегната, неистова и хаотична енергия, че имам чувството, че ще изскоча от кожата си.
Отхвърля ме назад и столът ми се удря в стената с такава сила, че оставя голяма вдлъбнатина. Пред очите ми все още се мержелеят случайните потрепващи образи, на които попаднах. Става ми напълно ясно защо е била скрита — това е книга за магьосници, за правене на заклинания. Указания за пророкуване и магии. Мощта й е толкова голяма, че би било истинска катастрофа, ако попадне в неправилни ръце.