Изучавам я внимателно — никога не се е държала толкова стеснително, никога не съм я виждала да изпитва неудобство. Цялото това въртене на пръстени, коси погледи и треперене на коленете… странно е, особено след като знам, че причината съм аз.
Тя свива рамене и вперва поглед към щанда, привидно очарована от бижутата, изложени под стъклото.
— Не, ъъ, няма нужда да казваш нищо. Просто ще се върна някой друг път.
После си поема дълбоко въздух, изпъва рамене и се опитва да призове поне частица от обичайното отвращение, което пази само за мен и с помощта, на което се държи толкова противно. Този път обаче безславно се проваля.
И макар че част от мен всъщност иска да я успокоя, да й обясня меко и внимателно, че наистина няма нужда да се държи така — не го правя. Само я наблюдавам, докато излиза — колкото да се уверя, че е затворила вратата зад себе си. После се връщам в задната стаичка, при книгата.
Двайсет и втора глава
— И така, как беше първият ти работен ден?
Отпускам се на дивана, изритвам встрани обувките си и качвам крака върху резбованата дървена масичка за кафе. Затварям очи и въздъхвам драматично, след което споделям:
— Всъщност беше доста по-лесно, отколкото би си помислил човек.
Деймън се разсмива и сяда до мен. Нежно отмества косата от челото ми и пита:
— Защо тогава симулираш, че си изтощена? Или цялото това театралничене има някаква специална цел?
Свивам рамене и потъвам още по-дълбоко сред плюша и пухкавите възглавници, които покриват дивана. Казвам, без да отварям очи:
— Нямам представа. Може би има нещо общо с книгата, която открих. Сякаш се чувствам… непълна. След сблъсъка с нея като че ми е нужно усилие да събера парченцата от себе си. От друга страна, може и да е свързано с изненадващото посещение на…
— Прочела си книга? — устните му обхождат врата ми, а тялото ми се изпълва с топлина и трепет. — Имах предвид… по обичайния начин?!
Прехвърлям крака си върху неговия и се притискам още по-близо в желанието си да усетя онова почти докосване до кожата му.
— Всъщност опитах първо по лесния начин — направо да усетя написаното, но, вярвай ми, не беше… ами, не знам какво беше… но бе много странно. — Искам да видя очите му, но те остават затворени, после той заравя лице в косата ми. — Сякаш знанието, заключено в книгата, бе прекалено могъщо, за да бъде прочетено по традиционния начин, разбираш ли? И освен това ме улучи с нещо… беше като токов удар, все едно ме порази гръм. Разтърси ме цялата. Обаче това само разпали любопитството ми, затова се опитах да я прочета по нормалния начин. Само дето не напреднах особено.
— Загубила си тренинг ли? — Усещам, че се усмихва по извивката на устните му, в момента допрени до ухото ми.
— Не, просто не можах да разбера нищо — свивам рамене. — Почти всичко е написано с код. А и частите на английски не ми бяха особено разбираеми… вероятно защото бяха на староанглийски или нещо такова — нали се сещаш, на езика, който ти си говорил някога.
Отдръпвам се, за да го погледна, и се усмихвам на изражението му — прави се на ядосан.
— Да не споменавам, че шрифтът беше наистина дребен и цялата книга е пълна със странни рисунки и символи, илюстриращи правенето на заклинания и призоваване, такива неща. Какво… защо ме гледаш така? — Спирам, усетила промяната в енергията му и как се е напрегнал.
— Как се казва книгата? — пита ме той с прикован в очите ми поглед.
Присвивам очи и започвам да хапя устната си, докато се опитвам да си припомня надписа с красиви златни букви на предната корица.
— Книга на… уф, как беше…
Тръсвам глава. Чувствам се твърде уморена и разсеяна, особено след като видях загрижеността на лицето му.
— Сенките. — Той кимва и се намръщва. — Книгата на сенките. Тя ли е?
— Чел ли си я? — Поглеждам го право в лицето.
Погледът му е сериозен и съсредоточен, сякаш преценява дали да ми каже нещо, или да го запази за себе си.
— Запознат съм с нея. — Внимателно изучава лицето ми. — Или по-точно съм чувал за нея и ми е известна славата й. Никога не съм имал възможност да я прочета. Обаче, Евър, ако е онази, за която си мисля… — Той тръсва глава и облак помрачава лицето му. — В нея има някои наистина могъщи магии — такива, към които трябва да се подхожда с изключително внимание и предпазливост. Магии, с които човек не бива да си играе. Разбираш ли ме?