— Май искаш да ми кажеш, че наистина действат? — Усмихвам се с надеждата да разведря обстановката, но той не отвръща на усмивката ми.
— Няма нищо общо с магията, която използваме ние. Може да ти прилича на нея в началото, а и предполагам, че ако я разголиш до дъното на същността й, в основата си са еднакви. Обаче, Евър… когато ние призоваваме енергията на вселената, за да проявим някакви материални форми, се обръщаме само към най-чистата и най-ярка светлина. В нея няма никаква тъмнина, нищо лошо. А макар повечето практикуващи магия, включително вещиците, да са добри хора, понякога се забъркват в магьосничество и ритуали, които не са в състояние да контролират. Понякога затъват толкова дълбоко, че поемат по мрачната пътека. Обръщат се към злите сили за подкрепа и помощ.
Ахвам. Никога преди не е споменавал, че е наясно със съществуването на черна магия.
— Всичко, което правим ние… ами ние никога не причиняваме злини с действията си.
— Бих била по-предпазлива с използването на думата „никога“ — измърморвам.
Не мога да отрека случаите, в които побеждавах Стейша в собствената й игра и с нейните средства… или поне се опитвах.
— Съвсем не говоря за разни дребни училищни кавги. — С едно изречение той отхвърля представите ми. — Имах предвид, че използваме материята, а не хората. А да прибягваш към омагьосване на хора, за да получиш онова, което желаеш… — той поклаща глава. — Това е съвсем друга работа. Попитай Роми и Райни, ако не ми вярваш.
Поглеждам го въпросително.
— Те наистина са вещици, нали се сещаш. Добри, разбира се, при това много съвестно обучени — макар че за нещастие, учението им да е било прекъснато прекалено рано. Обаче има други… Роман, например, е илюстрация на всичко, което може да се обърка, когато егото, алчността и неутолимата жажда за власт и отмъщение те подтикнат да се обърнеш към тъмната страна. Хипнозата, която използва наскоро, е именно такъв пример. — Той тръсва глава. — Кажи ми, моля те, че не си открила тази книга просто оставена на някоя лавица, където всеки може да я намери?
Кръстосвам крака и отрицателно клатя главата си. Пръстите ми разсеяно проследяват ръба на ръкава му.
— Нищо подобно — отвръщам. — Тя е много… стара. И наистина е древна. Нали се сещаш — крехки и пожълтели страници, опърпани корици — нещо, чието място е по-скоро в музей. Определено собственикът й не е искал никой да разбира за нея; беше я скрил много грижливо. Ти обаче знаеш, че това не може да ме спре.
Усмихвам се, като се надявам, че и той ще го направи. Погледът му обаче не се променя, очите му все така разтревожено се взират в моите.
— Кой според теб я използва? Лина или Джуд? — Споменава имената им толкова небрежно, все едно са стари приятели.
— Има ли значение? — питам и свивам рамене.
Той изучава лицето ми в продължение на цяла минута, преди да отклони поглед. Умът му вероятно се скита на някое отдавна забравено място, от време, в което още не ме е имало.
— Е, това ли е? Кратък сблъсък с „Книгата на сенките“ — и си напълно изчерпана и изтощена? — Той отново се обръща с лице към мен.
— Изчерпана? — Повдигам вежда и започвам да клатя главата си.
Често използва толкова странни думи, че не знам да се забавлявам ли, или да се притеснявам.
— Прекалено ли е остаряло това сравнение? — Устните му се извиват в усмивка.
— Мъничко — кимам и се разсмивам облекчено с него.
— Не бива да се подиграваш на възрастните хора. Много е грубо, не мислиш ли? — Той игриво започва да ме гъделичка под брадичката.
— Доста — съгласявам се.
Усещането за пръстите върху бузата ми е успокояващо. А после те се спускат по врата ми, докосват ключицата и спират на гърдите ми. Отпускаме глави на възглавниците и се взираме един в друг. Ръцете му бързо и сръчно докосват тялото ми — от което обаче ги делят дрехите. И на двамата ни се иска да можехме да стигнем по-далеч. Ще трябва обаче да се задоволим с това.
— И така, какво друго се случи на работа? — прошепва той в ухото ми.
Устните му се притискат към кожата ми, но докосването не е пълно, разбира се. Воалът от енергия потрепва между нас.