— Подреждах, разпределях папки, правих каталози, картотекирах документи… а, да. После пък дойде Онър.
Той се отдръпва, а на лицето му се изписва „Казах ти!“.
— Успокой се. Не търсеше книга, всъщност въобще не беше истинска клиентка. Или поне не се държеше като такава.
— А какво искаше?
— Джуд, предполагам. — Повдигам рамене и промушвам пръстите си под ръба на блузата му.
Усещам колко е гладка кожата му и ми се иска да можех да се притисна цялата към нея.
— Беше странно да я видя сама. Нали се сещаш, без Стейша или Крейг. Сякаш бе напълно различен човек — държеше се стеснително и с неудобство, сякаш й е неловко и я е срам. Пълна промяна.
— Мислиш, че харесва Джуд, така ли? — Пръстите му проследяват очертанията на ключицата ми.
Докосването му е толкова топло, така нежно… почти успявам да повярвам, че енергийната преграда я няма. Свивам рамене и заравям лице във врата му. Вдишвам като упоена топлата му миризма. Решена съм да не обръщам внимание на реакцията на стомаха си при думите му. Нямам представа какво означава, нито защо трябва да ме интересува дали Онър харесва Джуд… Във всеки случай не смятам да разсъждавам повече по въпроса.
— Защо? Смяташ ли, че трябва да го предупредя? Да му кажа каква е в действителност? — Устните ми се притискат към вдлъбнатинката на шията му, точно до връвта, на която виси амулетът му.
Той се измества, протяга се и заявява:
— Ако наистина притежава дарбите, които твърдиш, би трябвало да е в състояние да разчете енергията й и сам да разбере. — Поглежда ме особено и продължава с внимателен, премерен тон, какъвто никога не е използвал с мен. — Освен това… знаем ли каква е тя е действителност? Според онова, което си ми разказвала, я познаваме само под влиянието на Стейша. Без нея може би е доста приятна.
Присвивам очи, като се опитвам да си представя една по мила версия на Онър, но не успявам.
— Обаче — казвам замислено, — Джуд има лошия навик да си пада по неподходящи момичета и да…
Млъквам, защото срещам погледа му и усещам, че разговорът определено не върви в добра посока, макар да нямам никаква представа защо.
— Знаеш ли какво? Няма значение, забрави. Това е досадно и скучно и не си струва да се занимаваме с него. Хайде да говорим за нещо друго, искаш ли?
Привеждам се към него и докосвам с устни брадичката му. Боцкането на прораслата му брада е приятно.
— Нека говорим за нещо, различно от работата ми, близначките или от грозната ти нова кола… — Надявам се, че това ще му прозвучи по-скоро забавно, отколкото обидно. — Да изберем тема, от която не се чувствам толкова… стара и отегчена.
— Да не бе да твърдиш, че ти е скучно?
Поглежда ме стреснато. Всъщност направо е ужасен.
Вдигам рамене и се намръщвам. Иска ми се да можех да се престоря, че не е вярно — но пък и нямам желание да лъжа.
— Малко — кимам. — Знам, че не звучи добре и съжалявам, обаче тая работа с натискането на дивана, докато близначките спят горе… — тръсвам глава. — Едно е да играеш ролята на бавачка… И съвсем различно, когато децата са на практика твои. Побиват ме тръпки при тая мисъл! Разбирам, че сега още се приспособяваме и така нататък, но… как да ти кажа, започва да става рутина!
Поглеждам крадешком към стиснатите му устни и започвам да се чудя как ще реагира и дали не съм прекалила.
— Е, нали знаеш как се излиза от коловоза на ежедневието? — Той скача толкова бързо, че фигурата му се превръща в размазано тъмно петно.
Поклащам глава, разпознала изражението му — същото е, както когато се видяхме за пръв път. Когато нещата бяха забавни, вълнуващи и неочаквани.
— Единственият изход е да се освободиш! — Той се разсмива, сграбчва ръката ми и ме дръпва след себе си.
Двайсет и трета глава
Минаваме през кухнята и отиваме до гаража. Следвам го и се питам къде ли ме води, при условие, че спокойно можехме да отскочим до Съмърленд и от дивана.
— А близначките? — прошепвам. — Какво ще стане, ако се събудят и открият, че ни няма?
Деймън свива рамене и ме повежда към колата си. После спира и ми хвърля поглед през рамо:
— Не се безпокой, спят дълбоко, даже хъркат. Убеден съм, че няма да се пробудят скоро.
— Да не би да имаш нещо общо с това? — питам го, защото си спомних как веднъж приспа цялото „Бел Вю“, включително администрацията и учителите. Така и не разбрах как го направи.