Гласът му изразява преклонение и безкрайно възхищение. Хвърлям поглед към картината и после към него. Иска ми се да можех да изпитам онова, което явно чувства той. Да виждам не старо, безценно и световноизвестно произведение на изкуството, а истинско проявление на красотата, живо въплъщение на величието на съзиданието — един вид чудо.
Той ме води до следващата картина. Държим се за ръце, докато разглеждаме изображението на свети Севастиан, чието слабо, бледо тяло е пронизано от стрели. Нарисуваното изглежда толкова истинско, че потръпвам.
Точно тогава се случва. За първи път успявам да видя онова, което вижда Деймън. Най-накрая разбирам, че истинското пътешествие из великото изкуство представлява именно това. Не да вземеш отделна случка или преживяване и да ги увековечиш или просто интерпретираш; не, изкуството е в това да ги споделиш с цялото човечество — за вечността.
— Вероятно се чувстваш толкова… — тръсвам глава и стискам устни, защото наистина се затруднявам да открия правилната дума. — Не знам, може би… могъщ. Защото си в състояние да създадеш нещо толкова красиво.
Поглеждам го с пълното съзнание, че той с лекота може да нарисува картина, изпълнена с не по-малко красота и смисъл от изложените тук. Той обаче само свива рамене и продължава към следващата с думите:
— Не съм рисувал от години, като изключим часовете в училище. Мисля, че в момента съм по-скоро ценител, отколкото творец.
— Но защо? Как можеш да обръщаш гръб на такава невероятна дарба? Тоест… дарба е, нали така? Едва ли е свързано с безсмъртието — и двамата сме виждали резултата, когато аз се опитам да нарисувам дори най-елементарното нещо.
Той се усмихва и ме повежда през залата. Спираме пред великолепна интерпретация, наречена „Йосиф и съпругата на Потифар“. Погледът му внимателно и нежно изследва всеки квадратен сантиметър на платното, после казва:
— Честно ли? Всъщност „могъщ“ е прекалено слаба дума. Не може да опише начина, по който се чувствам, когато съм застанал пред празното платно с четка в едната ръка и палитра в другата. В продължение на шестстотин години оставам непобедим, непроменен — наследник на еликсира, който всички желаят и търсят така отчаяно! — той тръсва глава. — Нищо обаче не може да се сравни с невероятния прилив на енергия, който носи актът на съзиданието, на творческия процес. На това да създадеш нещо, за което знаеш, че ще бъде велико — от този миг до края на вечността.
Обръща се към мен и поставя длан на бузата ми.
— Или поне така смятах, преди да те срещна. Защото в мига, в който те видях за първи път… — той тръсва глава и приковава погледа си в моя. — Всъщност нищо не може да се сравни с онзи най-първи миг на нашата любов.
— Не си спрял да рисуваш заради мен… нали?! — сдържам дъха си, ужасена, че може би аз съм причината да се откаже да твори красота.
Той поклаща глава. Очите му отново се спират на картината, а мислите му сякаш са някъде много, много далече от тук.
— Няма нищо общо с теб. Просто дойде момент, когато… ами, осъзнах истината за ситуацията, в която се намирам.
Присвивам очи. Нямам никаква представа за какво говори, нито пък накъде води този разговор.
— Жестока реалност, която вероятно трябваше да ти обясня по-рано.
Той въздиша и впива очи в моите. Гледам го, стомахът ми се свива от ужас. Не зная нито какъв ще е отговорът, нито какво всъщност искам да чуя, но все пак питам:
— Какво искаш да кажеш?
От погледа му осъзнавам, че се бори със себе си. Явно му е много трудно да реши дали да ме посвети в тайната.
— Жестоката истина за вечния живот — казва накрая с потъмнели очи, приковани в моите. — За реалността, която изглежда огромна, необозрима, безкрайна и невероятно могъща, без граници… докато осъзнаеш скритата уловка. Докато прозреш истината — че винаги ще наблюдаваш как приятелите ти остаряват и умират един след друг, а ти ще оставаш същият. Нямаш право да участваш, разбира се, а само да гледаш отстрани — защото разберат ли веднъж за тази несправедливост, не ти остава избор, освен да продължиш напред. Да намериш ново място, където да започнеш отначало. И още веднъж. После отново. — Тръсва глава и млъква за кратко. — Става напълно невъзможно да изградиш здрави връзки с хората. А пък най-голямата ирония се състои в това, че макар да имаме неограничен достъп до могъщи сили и магия, на всяка цена трябва да избягваме прекомерното въздействие и истинските промени. Това е единственият начин да останем скрити и да запазим тайните си непокътнати.