Поглежда ме право в очите. Иска му се да има начин да го избегне, но не може. Трябва задължително да го каже на глас, макар аз чудесно да знам какви ще са следващите му думи.
— Наговорих много неща, но всъщност исках да разбереш само едно. В някакъв момент, при това не след дълго, ще трябва да се преместим.
В мига, в който го изрича, осъзнавам, че е прав. Започвам също така да се чудя защо не съм се сетила по-рано. Имам предвид… ами, това е толкова очевидно и логично! Въпреки това — не зная точно как — съм успяла да го пренебрегна, да го заобикалям и подминавам. Да се преструвам, че с мен ще е различно. А това е просто още едно доказателство за силата на отрицанието и в какви заблуди може да те вкара.
— Вероятно няма да растеш повече, видимо поне няма да остаряваш — продължава той, а ръката му нежно и успокоително гали бузата ми. — Няма да мине много време и приятелите ни ще започнат да забелязват.
— Ама, моля ти се! — усмихвам се с отчаяния стремеж да внеса малко светлина и смях в тъмното, потискащо и задушно място, в което съм попаднала. — Забравяш ли, че се намираме в „Ориндж Каунти“?! Та тук пластичната хирургия е превърната в култ! Никой не остарява в този град. Наистина. Абсолютно никой. Божичко, спокойно може да си караме така още поне стотина години!
Разсмивам се с треперлива надежда. Когато го поглеждам обаче, разбирам по втренчения му поглед, че изобщо не съм разведрила обстановката с плоската си шега. Насочвам се към пейката в центъра на помещението, отпускам се на нея и заравям лице в дланите си.
— И какво ще кажа на Сабин? — прошепвам съкрушено.
Деймън сяда до мен и ме прегръща… Веднага започвам да се чувствам по-добре, макар и малко.
— Какво ще измисля? Не мога да инсценирам смъртта си. Следователите сега са много по-добри, а и разполагат с почти съвършена техника, за разлика от онези по твое време.
— Ще мислим за това, когато му дойде времето — заявява той. — Съжалявам. Наистина трябваше да го спомена по-рано.
Няма нужда дори да го поглеждам: зная, че не би имало значение. Нямаше да постъпя по-различно.
Припомням си деня, когато за първи път ми разказа за безсмъртието. Колко внимателно ми обясни, че никога няма да прекося границата и съответно няма да видя семейството си. Въпреки това приех. Избутах мисълта от съзнанието си… или може би просто я скрих и забравих. Дали пък не реших, че ще намеря някакъв изход, някаква вратичка — начин да имам всичко наведнъж? Или просто бях приела всичко, само и само да съм с него, завинаги.
Сега е абсолютно същото. Нито аз съм се променила, нито решението ми.
И макар да нямам идея какво ще кажа на Сабин, нито пък как ще обясня внезапното ни изчезване на приятелите си, всъщност искам просто да съм с него. Единствено така се чувствам цялостна. Само така животът ми има смисъл.
— Ще имаме хубав живот, Евър — обещавам ти. Няма да ти липсва нищо, нито пък ще се отегчиш, никога вече. Не и след като осъзнаеш, че имаме възможност да открием и изпитаме всичко съществуващо. Макар че всички връзки, които създаваме, ще бъдат изключително краткотрайни. Като изключим нас двамата, разбира се. Няма как да го избегнем, няма вратичка, както се надяваш. Това е необходимост, задължително условие — просто и ясно.
Поемам си дълбоко въздух и кимам. Спомням си, че когато се запознахме, спомена, че изобщо не го бива в това да казва „Сбогом“. Сега обаче само се усмихва и изрича в отговор на мислите ми:
— Така е. Човек би решил, че ще става по-лесно с годините, нали? Но не се получава. Затова обикновено предпочитам просто да изчезна — по-лесно е.
— За теб — със сигурност. Едва ли е така обаче за онези, които оставяш след себе си.
Той кима, става от мястото си и ме дръпва след себе си.
— Е, аз съм суетен и себичен, какво повече да ти кажа?
— Не това имах предвид! — тръсвам глава. — Аз само…
— Моля те — поглежда ме той, — няма нужда да ме защитаваш. Чудесно знам какъв съм… или поне какъв бях.
Повежда ме обратно по пътя, по който дойдохме. Аз обаче не съм готова да си тръгна. Още не. Човек, загърбил най-голямата си страст — както е направил той, и просто си е тръгнал — заслужава втори шанс.
Така че пускам ръката му и здраво стисвам очи, за да проявя голямо платно, множество четки с различни големини, не по-малко богата палитра — и всичко друго, за което се сещам. А той, изненадан, не успява да ме спре.