— Какво е това? — мести невярващия си поглед между мен и статива.
— Брей! Наистина е минало много време, щом не разпознаваш даже инструментите на занаята си.
Усмихвам се, а той ме поглежда напрегнато и без да помръдва. Аз обаче срещам погледа му с равен по сила и също толкова решителен взор.
— Сметнах, че е добра идея да рисуваш тук, до приятелите си — свивам рамене нехайно.
Той взема една четка от поставката и започва да я върти в дланта си.
— Каза, че можем да правим, каквото си поискаме — нали така? Че обичайните правила вече не важат за нас. Не беше ли именно това целта на днешното ни посещение?
Изражението му все още е предпазливо, но като че ли е започнал да отстъпва.
— Ако наистина е така, мисля, че трябва да нарисуваш нещо. Тук и сега. Да създадеш нещо красиво, вечно, което да остане за света — каквото поискаш! А след като го свършиш, може да го окачим до творбите на приятелите ти. Неподписано, естествено.
— Отдавна съм се отказал от стремежа да разпознават нарисуваното от мен — заявява той и ме поглежда с блеснали очи.
— Това е добре — кимам и махвам с ръка към празното бяло платно. — Очаквам да видя гениално произведение, вдъхновено от чисти и благородни помисли. Никакъв егоизъм, никаква суета.
После го смушквам с лакът:
— Няма да е зле да започваш. За разлика от нас, тази нощ не е вечна.
Двайсет и четвърта глава
Поглеждам първо картината, после Деймън и притискам ръце към гърдите си. Останала съм без думи, без дъх. Никога не ще успея да опиша онова, което виждам в момента пред себе си. Просто няма изразни средства, с които да го направя.
— Толкова е… — спирам с усещането, че съм прекалено дребна, незначителна и с нищо не съм заслужила да стоя пред подобно великолепие. — Толкова е красиво… направо божествено… и…
После започвам да клатя глава:
— И определено не съм аз!
Той се разсмива и среща погледа ми:
— О, напротив — това със сигурност си ти!
После с наслаждение оглежда завършената си творба:
— Всъщност това е въплъщение на всичките ти прераждания. Нещо като сборен образ на всяко едно твое „аз“ от последните четиристотин години. Огнената ти коса и млечнобялата ти кожа идват направо от живота ти в Амстердам; увереността и твърдите ти убеждения — от периода ти като пуританска дъщеря; скромността и вътрешната ти сила са резултат от трудните дни в Париж; тази красива рокля и флиртуващият поглед помня чудесно от времето, когато се забавляваше сред висшето общество в Лондон. Колкото до очите… — Свива рамене и се обръща към мен. — Те си остават същите. Вечни. Не се променят, какъвто и образ да приемеш, в каквото и да си облечена.
— А от сегашното ми „аз“? — прошепвам и се вторачвам в картината.
Оттам ме гледа сияещо, бляскаво, великолепно създание, над чиито рамене са разперени прекрасни криле: истинска богиня, спускаща се от небесата, за да донесе на Земята и обитателите й всичките райски дарове. Това е може би най-красивото произведение на изкуството, което съм виждала през живота си… Определено обаче не мога да приема, че наистина съм аз.
— Каква част от днешната Евър си взел? Тоест… освен очите.
Той се усмихва:
— Наистина ли не знаеш? Крилата, разбира се! Тези тънки като паяжина неземни крила!
Обръщам се към него, за да му кажа да не се шегува с мен, но на лицето му е застинало изключително сериозно изражение.
— Наясно съм, че не подозираш за съществуването им — кима той. — Можеш да ми вярваш обаче — там са си. Това, че сега те има в живота ми, е като дар от небето. Със сигурност не го заслужавам… но благодаря за него всеки ден.
— Моля те! Едва ли съм толкова добра… или мила… да не говорим за великолепна… И изобщо не приличам на ангел, за какъвто явно ме мислиш! — тръсвам глава. — Особено напоследък, както чудесно знаеш!
Всъщност ми се иска да взема картината и да я окача в стаята си, където да й се възхищавам непрекъснато… но зная, че трябва да я оставя тук. Това е по-важно.
— Сигурна ли си наистина? — поглежда той към своята неподписана творба, изложена между онези на приятелите му.
— Напълно — кимвам с глава. — Само си представи какъв хаос ще настъпи, когато я открият! Окачена тук, с тази професионална рамка и така майсторски осветена. Говоря, разбира се, за хаос в добрия смисъл на думата. Освен това, помисли за учените, които ще повикат от всички краища на света да я изследват — откъде се е взела, кой може да я е нарисувал…