Той кимва и поглежда към нея за последен път, преди да се извърне и да продължи. Аз обаче не му позволявам. Стисвам ръката му и го дръпвам към себе си:
— Ей, не бързай толкова! Не смяташ ли, че първо трябва да й дадем име? Нали се сещаш, да прибавим малка бронзова табелка, каквато имат и всички останали?
Поглежда към часовника си. Вече е доста разсеян, може би дори разтревожен.
— Никога не ме е бивало особено да измислям имена на творбите си. Обикновено се спирах на очевидното, нали се сещаш — „Купа с плодове“, „Червени лалета в синя ваза“.
— Е, струва ми се, че е най-добре да не кръщаваш тази „Евър с криле“, „Евър, вечният ангел“ или нещо подобно. Просто за всеки случай, ако някой ме разпознае. Какво ще кажеш за нещо като… не знам, като заглавие на разказ? Да не е толкова буквално, а по-скоро да разказва история… чрез метафора?
Накланям глава встрани и се вглеждам в него. Това трябва да свърши работа.
— Имаш ли предложение? — хвърля ми кос поглед той, след което отново се разконцентрира.
— Какво ще кажеш за… „Вълшебство“? Или пък „Магьосница“? Не зная… нещо такова… — стисвам здраво устни и чакам реакцията му.
— „Вълшебство“? — обръща се той към мен.
— Ами, явно си под влиянието на някаква магия или заклинание, щом допускаш дори за миг, че тя прилича на мен. — Разсмивам се и с облекчение наблюдавам блясъка, който се връща в очите му.
Той се присъединява към смеха ми и кима:
— Нека е „Вълшебство“ тогава. Трябва обаче да побързаме с табелката… Страхувам се, че…
Обратно на работа, а? Кимам, затварям очи и оформям в ума си образа на табелката, после прошепвам:
— Какво да напишем вместо името на художника — „анонимен“ или „неизвестен“?
— Което и да е — отвръща той с напрегнат, забързан глас.
Явно няма търпение вече да тръгваме.
Избирам „неизвестен“, защото звученето ми харесва повече. След секунда се навеждам напред, за да видя резултата от работата си. Извивам глава и го питам:
— Какво мислиш?
— Мисля, че ще е най-добре да бягаме!
Хваща ръката ми и ме дръпва след себе си. Движи се толкова бързо, че краката ми буквално не докосват пода. Тичаме по поредица дълги коридори и вземаме стълбите на един дъх, сякаш ги няма. Вече виждаме вратата, когато изведнъж в цялата стая блясва ослепителна светлина и се включва пронизителният звук на алармата.
— Леле, Боже! — изписквам.
Обхваща ме паника, а той ускорява ход. След миг се обръща към мен. Гласът му е нисък и дрезгав:
— Нямах намерение да се задържаме толкова време тук. Не… не знаех, че…
Заковаваме се на място точно пред входа, над който точно в този миг се спуска металната решетка.
Обръщам се към него. Кожата ми гори и лепне от пот, сърцето ми лудо блъска в гърдите. Ясно чувам усилващите се стъпки зад гърбовете ни и виковете на преследвачите. Стоя до него неподвижна, останала без дъх и без глас; не мога нито да помръдна, нито да извикам. Той не ме поглежда; затворил е очи и се съсредоточава… още секунда и сложната алармена система онемява отново.
Само че вече е прекалено късно. Те са тук.
Затова вдигам ръце в знак, че се предавам. Готова съм да приема съдбата си — каквато и да е тя… когато виждам, че решетката започва отново да се издига. Миг по-късно изхвърчам от вратата и се понасям към нацъфтелите полета на Съмърленд.
Тоест, аз си представих Съмърленд.
Деймън явно си ни е представил в колата си, пътуващи — вече в пълна безопасност — към дома.
Така че в крайна сметка се оказваме по средата на високоскоростна магистрала, по която с бясна скорост профучават стотици коли. Изправяме се, препъвайки се, на крака, докато край нас вият клаксони и спирачки. Притичваме до банкета, като на косъм се разминаваме с няколко автомобила. И на двамата ни се налага да подпрем ръце на коленете си и да се борим за въздух. Когато се съвземаме достатъчно, започваме да се оглеждаме на всички страни в опит да разберем къде сме се озовали.
— Не ми прилича особено на Съмърленд — измърморвам.
После сърдито поглеждам Деймън, който избухва в смях, така спонтанен и заразителен, че не след дълго и аз се присъединявам към него. В продължение на няколко дълги минути се превиваме от смях, застанали встрани от натоварена и покрита с боклуци магистрала с неизвестно местоположение.