— Е, какво ще кажеш за това бягство от рутината, а? — задъхва се той с тресящи се рамене.
И двамата изпитваме проблеми с овладяването на кикота си.
— За малко да получа удар там! Помислих си, че този път със сигурност сме… — поемам си въздух и тръсвам глава.
— Е, недей! — придърпва ме той към себе си. — Нали ти обещах, че винаги ще се грижа за теб и ще те пазя от беди?
Кимам — помня думите му. За нещастие обаче в ума ми са отпечатани и последните пет минути.
— Какво ще кажеш за една кола, в такъв случай? Тя би свършила работа засега, не мислиш ли?
Той затваря очи и пренася беемвето от „там“ до „тук“. А може би направо е проявил ново — не мога да разбера, защото изглежда абсолютно същото.
— Какво ли са си помислили онези пазачи, когато първо ние, а сега и колата са изчезнали точно под носа им?!
Отваря вратата и ме подканва да вляза, след което се сеща за още нещо:
— Охранителните камери! — и затваря очи, за да се погрижи и за тях.
Наблюдавам го безмълвно, докато се вливаме в потока от коли. На лицето му е изписана широка, щастлива усмивка. Осъзнавам, че той всъщност изключително много се забавлява. Че тези последни няколко минути, когато опасността бе толкова близо до нас, за него са били дори по-вълнуващи от картината, която нарисува.
— Доста време мина, откакто за последно се развихрих така — хвърля дяволит, доволен поглед към мен. — Да знаеш обаче, че отчасти и ти си виновна. Ти ме убеди да останем там по-дълго, отколкото възнамерявах първоначално.
Поглеждам го. Очите ми обхождат лицето му, сякаш го виждам за пръв път. Имам чувството, че сърцето ми никога няма да възвърне предишния си ритъм… но мисля, че си струваше. От много отдавна не съм го виждала толкова… толкова щастлив, така безгрижен… толкова опасен. Качествата, заради които бе така привлекателен за мен от мига на първата ни среща.
— И така, сега накъде? — пита той с ръка върху коляното ми, докато подминава на зигзаг останалите шофьори.
— Ами… към вкъщи? — Гледам го и се чудя какво точно има предвид с въпроса си.
На лицето му играе развеселен израз; явно още е настроен за забавления.
— Сигурна ли си? Защото можем да останем навън, колкото искаш. Не бива пак да се почувстваш отегчена.
— Струва ми се, че не бях справедлива към скуката — отвръщам на усмивката му. — Определено виждам смисъл в нея… от време на време.
Деймън кимва, а после се навежда към мен и притиска устни към бузата ми. Почти се забиваме в намиращия се пред нас джип — кадилак „Ескалад“ — защото за секунда е отклонил поглед от движението.
Разсмивам се и го бутам обратно на седалката му.
— Наистина. Мисля, че достатъчно си изпитвахме късмета за тази вечер.
— Както желаеш — тръсва глава той, стисва коляното ми и подкарва колата по пътя към вкъщи.
Двайсет и пета глава
Надявах се отдавна вече да съм излязла, когато Миноз дойде да вземе Сабин. Вместо това, когато спирам пред къщата и поглеждам в страничното огледало, той е първото нещо, върху което се спират очите ми.
Подранил е.
С цели десет минути, всъщност.
Точно колкото бях определила, че ще ми стигнат да изтичам от работа до вкъщи, да се преоблека в нещо по-прилично и да хукна към къщата на Хевън. Там, в предния двор, ще бъде проведена траурната церемония за Чарм.
— Евър?
Той излиза от сребристата си тойота „Приус“, присвива невярващо очи и започва да върти ключовете от колата на пръста си.
— Какво правиш тук?
Приближава се с наклонена на една страна глава със същото учудено изражение. Около него се разнася миризмата на дезодорант „Акс“, която ме обгръща като в капан.
Премятам чантата си през рамо и затръшвам вратата на колата доста по-силно, отколкото е необходимо.
— Ами… малко е сложно за обяснение, но аз, ъъъ, всъщност живея тук.
Лицето му е толкова спокойно и невъзмутимо, че не съм сигурна дали изобщо ме е чул. После повтаря думите ми:
— Живееш тук?
Кимам, но не казвам нищо повече.
— Ама… — той се оглежда, преценявайки каменната фасада, широките предни стъпала, наскоро окосената ливада, лехите с цветя, които тъкмо започват да цъфтят. — Ама това е къщата на Сабин… нали?