Минават няколко секунди, преди да му отговоря. Много ми се иска да му кажа, че тази огромна къща в псевдотоскански стил не принадлежи на Сабин. Че явно е сбъркал и погрешка се е озовал пред моя дом. И тъкмо отварям уста да го излъжа, когато Сабин се появява. Изскача от колата си — твърде ентусиазирано, по моя преценка, и възкликва:
— О, Пол! Съжалявам, че закъснях! В службата бе лудница и всеки път, когато се опитвах да се измъкна, изникваше поредният проблем.
Тя тръсва глава и го поглежда закачливо. Твърде закачливо като за първа среща.
— Изчакай, моля те, още няколко минути, само да изтичам горе да се преоблека. После тръгваме. Наистина няма да се бавя. Пол?
Поглеждам ту към единия, ту към другия. Забелязвам щастливата й усмивка, веселия тон — сякаш ще запее от радост… Този звук въобще не ми харесва. Ама никак. Прекалено е интимен, твърде откровен. Някой трябва да я застави да се обръща към него с „господин Миноз“, както правим ние в училище. Поне до края на вечерта, когато те, разбира се, ще се разделят и всеки ще поеме по пътя си…
Той се усмихва и прокарва ръка през чупливата си кестенява коса, доста по-дълга от необходимото. Ама че фукльо! Наистина — трябва ли, само защото има хубава (като за учител, разбира се) коса, така да парадира с нея?!
— Няма проблем, всъщност аз подраних с няколко минути отвръща той с прикован в нея поглед. — Моля те, приготви се спокойно. Аз ще те изчакам тук и ще си поговоря с Евър.
— О, значи се познавате? — Сабин опира издутото си куфарче на бедрото си и ни поглежда.
Започвам да клатя глава и изтърсвам, преди да успея да помисля:
— Не!
Всъщност не знам дали отвръщам „не“ на въпроса й, или изобщо на ситуацията. Въпреки това то е произнесено — недвусмислено „не“, което нямам намерение да оттегля.
— Исках да кажа — да, запознахме се и прочее, но току-що. — Млъквам, толкова объркана, колкото и тях, от собствените си неясни приказки. — Тоест, не се познаваме от по-рано… или нещо такова.
Хвърлям поглед към тях и разбирам, че кашата е станала още по-голяма.
— Както и да е, той е прав. Просто отивай горе да се преоблечеш и… ъъъ.
Посочвам с палец към Миноз. Няма начин да го нарека „Пол“, всъщност нямам намерение да го наричам никак.
— А ние просто ще те изчакаме тук.
Усмихвам се с надеждата това да е достатъчно да го задържи отвън, на алеята… и по-далеч от дома ми. За нещастие Сабин е доста по-възпитана от мен. Едва съм довършила изречението, когато тя поклаща глава и отсича:
— Не говорете глупости! Влезте вътре и седнете удобно. А, да — Евър, защо не си поръчаш пица или нещо друго за ядене? Нямах време да мина през магазина.
Следвам ги, като се мъкна толкова бавно, колкото е възможно, без да проличи, че си влача краката. Донякъде като протест и донякъде, защото не мога да си позволя да се сблъскам с никой от тях. Не съм сигурна, че мога да разчитам на квантовия си щит с дистанционно управление, за да се предпазя от случаен поглед в мислите им. Нямам никакво желание да научавам подробности за срещата им.
Сабин отключва предната врата и пита:
— Нали нямаш нищо против, Евър? Да вечеряш пица, имам предвид?
Свивам рамене и се сещам за двете парчета вегетарианска пица, които Джуд ми остави. Доста време ми отне да ги накъсам на малки парченца. Наложи се няколко пъти да пусна водата в тоалетната, преди да изчезне и последното.
— Всичко е наред. Хапнах малко на работа.
Срещам твърдо погледа й. Реших, че сега е най-подходящият момент да й съобщя — с Миноз (Пол!) до нея няма начин да си изпусне нервите.
— Имаш работа?! — ахва тя и се заковава на място с разширени очи.
— Ъ-ъ, ами, да — отпускам рамене и започвам да чеша ръката си, независимо че не ме сърби. — Мисля, че ти казах… не съм ли?
— Не! — и ме стрелва с поглед, който не вещае нищо добро. — Определено си пропуснала да ми споменеш.
Свивам рамене и започвам да си играя с ръба на тениската си, като се старая с всички сили да изглеждам напълно спокойна.
— Ами, добре — сега ти казвам. Официално съм наета на работа.
После се засмивам с веселие, което дори и в моите уши звучи фалшиво.
— И къде точно те наеха, ако не е тайна? — пита тя с опасно нисък глас, като проследява с поглед Миноз до всекидневната, явно облекчена, че той не присъства на сцената в момента.
— В центъра. Един магазин, в който се продават книги и… разни други неща.