— Ще влизаме ли? — Той се усмихва и грабва ръката ми в секундата, преди да се чуе училищният звънец.
Минаваме пред Майлс и Хевън, които — сигурна съм — ще прекарат следващите три часа в писане на съобщения и опити да разберат какво му става на Деймън. Поглеждам го, хвърлям поглед и към ръката в ръкавица, която здраво стиска моята, докато вървим по коридора и шепна:
— Какво става? Какво се случи с колата ти в действителност?
— Вече ти казах — той свива рамене. — Нямам нужда от нея. Тя е просто една ненужна глезотия, а аз вече нямам желание да се… глезя.
Разсмива се и ме поглежда. Аз обаче не се присъединявам и той започва да клати глава:
— Не гледай толкова сериозно, моля те! Не е станало нищо особено. Когато осъзнах, че всъщност нямам нужда от нея, я откарах до един западнал квартал и я оставих на пътя, така че някой да я открадне.
Стисвам устни и продължавам да гледам право напред. Иска ми се да можех да вляза в главата му и да видя мислите, които пази за себе си. Да разбера за какво наистина става дума. Независимо от начина, по който ме гледа, и от пренебрежителното му отношение (не било голяма работа, как ли пък не!) — казаното от него просто ми звучи безсмислено.
— Ами добре, чудесно тогава. Щом от това имаш нужда — супер, забавлявай се! — На свой ред свивам рамене, напълно убедена, че съвсем не е „супер“. Естествено, познавам го достатъчно добре, за да реша да го кажа на глас. — Как обаче смяташ да се придвижваш? Ако не си забелязал, намираме се в Калифорния. Не можеш да се добереш доникъде, ако нямаш кола!
Той ми хвърля развеселен поглед, явно се забавлява с избухването ми. Това далеч не е очакваната от мен реакция.
— Че какво му има на автобуса? Безплатно е.
Ахвам и започвам бързо да клатя глава, без да вярвам на ушите си. И откога си се загрижил за цената на каквото и да било, господин „правя милиони от залагания на конни надбягвания, а всичко останало си го материализирам“? Веднага след това осъзнавам, че съм забравила да спусна психическия щит над мислите си.
— Това ли е представата ти за мен? — Той рязко спира точно пред класната стая, наранен от необмислената обида. — Като за повърхностен, обсебен от материалното, самовлюбен глупак?
— Не! — отричам, бясно клатейки глава и стискайки ръката му.
Надявам се да съм достатъчно убедителна — независимо че донякъде бях сериозна. Само дето не беше в този лош смисъл, както си е помислил той. По-скоро като „приятелят ми има вкус за хубавите неща в живота“. Не в смисъл „приятелят ми е мъжкият вариант на Стейша“.
— Аз просто… — присвивам очи, като ми се иска да имам поне част от неговото красноречие. Въпреки това упорито продължавам: — Май просто не разбирам — свивам рамене. — И каква е тая работа с ръкавицата? — повдигам покритата му с черна кожа ръка.
— Не е ли очевидно? — поклаща той глава и ме дръпва към вратата.
Само че аз оставам на мястото си. Нямам никакво намерение да помръдна. Нищо не е очевидно. Не виждам абсолютно никакъв смисъл. Той спира с ръка на дръжката, вече не е просто леко засегнат. Явно истински съм го наранила:
— Помислих си, че засега е добро решение. Но може би ти предпочиташ изобщо да не те докосвам?
Не! Не това имах предвид! — Превключвам на телепатия в момента, в който се приближават няколко от съучениците ни, и му припомням колко трудно ни бе да избегнем досега на кожа до кожа през последните три дена. Преструвах се, че съм настинала — но ние двамата не боледуваме никога. Използвахме и други, още по-смехотворни методи за предотвратяване на контакта помежду ни, от които оставах едновременно разочарована и силно засрамена. Беше истинско мъчение. Да имаш такъв страхотен приятел, толкова секси и толкова невероятно привлекателен, но да не можеш да го докоснеш… агонията е направо ужасна.
— Зная, че не можем да рискуваме потта ми да попадне върху дланта ти, но все пак — не мислиш ли, че изглежда малко… странно? — прошепвам веднага, щом отново оставаме сами.
— Това не ме интересува — погледът му е открит, искрен и впит право в моя. — Въобще не ме интересува какво мислят другите. Единственото, за което ме е грижа, си ти!
Той стиска пръстите ми и отваря вратата със силата на мисълта си, след което ме превежда покрай Стейша Милър към чиновете ни. Макар да не съм я виждала от миналия петък, когато се пробуди от магическото влияние на Роман, съм напълно убедена, че омразата й към мен изобщо не се е изпарила. Подготвена съм да посрещна обичайната й тактика да пусне чантата си в краката ми, за да се спъна. Днес обаче тя пропуска да го стори, защото новият облик на Деймън отвлича вниманието й. Погледът й мързеливо обхожда тялото му от главата до петите, после пак.