Тя присвива очи.
— Виж какво — казвам й, — защо да не го обсъдим по-късно? Би ми било много неприятно, ако закъснеете заради мен — и хвърлям бърз поглед към стаята, където Миноз се е настанил на дивана.
Тя също поглежда натам с мрачно изражение, след което заявява със същия тон отпреди малко:
— Не ме разбирай погрешно, Евър — радвам се, че си си намерила работа. Просто ми се иска да ми бе казала, това е всичко. Сега ще трябва да ти търсим заместник и… — тя поклаща глава. — Както и да е. Ще го обсъдим по-късно довечера. След като се прибера.
Наистина съм въодушевена от новината, че плановете й за вечерта с Миноз не се простират до сутринта, но трябва да й кажа още нещо:
— Обаче, ъъ, има… Става въпрос за това, че котката на Хевън умря и тя ще й прави погребална служба. Страшно е разстроена, което значи, че може да продължи наистина до късно, така че… — свивам рамене, без да довърша, което тя е напълно в състояние да стори и сама.
— Утре тогава. — Сабин се насочва към стълбите. — А сега иди да правиш компания на Пол, докато се преоблека.
Тя се втурва към горния етаж, куфарчето й се мята напред-назад в ръцете, а токчетата й звучно чаткат по стълбите. Поемам си дълбоко въздух и тръгвам към всекидневната, където спирам зад едно от масивните кресла. Все още не мога да повярвам, че се стигна до това.
— Само за сведение — в никакъв случай няма да ви наричам „Пол“ — заявявам и изпитателно оглеждам марковите му дънки, ризата, пусната небрежно над колана, свръхмодерния часовник и обувките, които са прекалено готини, за да ги носи учител.
— Радвам се да го чуя — усмихва се той и ме поглежда развеселено и спокойно, — би се получила доста неловка ситуация в училище.
Преглъщам с усилие и започвам безцелно да прокарвам пръсти по гърба на фотьойла. Нямам представа за какво можем да си говорим, нито пък как да се държа оттук нататък. Вярно, че целият ми живот е един голям хаос, но това да се шегувам с учителя си по история, който знае една от най-големите ми тайни, направо излиза извън класацията за шантаво. Особено като се има предвид, че междувременно той чака да се появи леля ми, която ще води на вечеря.
Очевидно обаче съм единствената, на която й е неудобно. Миноз се държи съвсем непринудено, отпуснал се е небрежно на кушетката, прехвърлил е единия си крак върху коляното на другия и въобще олицетворява представата за абсолютно спокойствие.
— И така, каква всъщност е връзката ти със Сабин? — пита ме той с ръце, широко разперени и удобно подпрени на възглавниците.
— Тя ми е леля. — Търся издайнически знаци — неверие, объркване или изненада, но той само ме поглежда заинтригувано. — Стана ми официален настойник след смъртта на родителите ми.
Повдигам рамене и го поглеждам директно.
— Нямах представа. Много съжалявам — той изкривява лице, а гласът му се снишава.
Пространството наоколо се изпълва с тъга.
— Сестра ми също загина — кимам, потънала в спомените. — А също и Жълтурко, кучето ни.
— Евър… — той тръсва глава по начина, по който го правят хората, когато изобщо не могат да си представят как се чувстваш. — Аз…
— Аз също умрях тогава — добавям, преди да успее да довърши мисълта си.
Не желая да чувам съболезнованията му, нито да наблюдавам усилията му да открие подходящите думи. Истината е, че такива не съществуват.
— Умрях заедно с тях, макар и само за няколко секунди, а после бях… — върната обратно? Възкресена? Дарена с еликсира на вечния живот?! Тръсвам глава. — Ами, после се събудих.
Свивам рамене и започвам да се чудя защо изобщо сметнах за добра идея да споделя толкова много.
— Тогава ли си се сдобила със способностите си на екстрасенс? — погледът му не трепва при тези думи, нито се отмества от моя.
Поглеждам към стълбите, за да се уверя, че Сабин не е наблизо и не може да ни чуе. После спирам очи върху Миноз и само кимвам.
— Случва се — заявява той, без да е учуден или да ме съди — просто като факт. — Чел съм за това. Даже е по-често, отколкото си мислиш. Много хора се връщат променени или с нови способности.
Поглеждам надолу към стола, за да си спечеля малко време. Доволна съм, че научих това, но нямам представа какво да отвърна.
— А ако съдя по това колко си неспокойна, как само мърдаш и през пет секунди поглеждаш към стълбите, Сабин не знае. Така ли е?