Стрелвам го с поглед и бързам да разведря настроението:
— Е, кой е медиумът сега — аз или вие?
Той обаче само се усмихва и ме оглежда с новопоявило се разбиране, което — за щастие — сменя съчувствения израз отпреди малко.
Оставаме така — Миноз загледан в мен, а аз в креслото — толкова дълго, че накрая тръсвам глава. Чувствам се длъжна да добавя нещо:
— Сабин не би разбрала. Тя би…
Забивам върха на маратонката си в мокета. Не знам как точно да обясня, но съм сигурна, че трябва.
— Не ме разбирайте погрешно — смятам, че е страхотен човек, наистина е умна и е много добър адвокат. Обаче тя… — започвам да клатя глава. — Нека само кажем, че вижда всичко в черно-бели краски. Не възприема нюансите на сивото.
Стисвам устни и отклонявам поглед. Зная, че съм казала повече от достатъчно, но има още нещо за уточняване.
— Затова, моля ви, не й казвайте за мен! Няма да го направите, нали?
Сдържам дъх, докато той обмисля отговора си. Не си дава вид да бърза особено, обаче Сабин вече се спуска по стълбището. Точно когато си мисля, че след секунди ще е прекалено късно, отсича:
— Да сключим сделка. Ти ще спреш да бягаш от часовете, а аз няма да й кажа нищо. Как ти звучи това?
Как звучи ли? Той да не се шегува с мен? Това си е чиста проба изнудване! Да, наистина — ясно ми е, че не съм в особено добра позиция за преговори, особено като се има предвид, че само аз имам какво да губя. Въпреки това! Поглеждам през рамо. Сабин е спряла за малко пред огледалото, проверява дали по зъбите й няма следи от червило — имам още няколко секунди. Извръщам се към него и изсъсквам:
— Какво значение има? Остава само седмица до края! Освен това и двамата знаем, че ще имам отличен!
Той кимва с глава и става от мястото си. Когато поглежда към Сабин, на лицето му се разлива широка усмивка. Думите му обаче са насочени към мен:
— Това означава, че нямаш никакви причини да не присъстваш, нали така?
— Да не присъства къде? — пита Сабин, която е чула само част от последните му думи.
Изглежда твърде красива с умело поставения си грим, от който очите й изглеждат огромни, с пухкава руса коса и облечена с дрехи, за които Стейша Милър вероятно би жертвала левия си бъбрек, ако бе с двайсетина години по-възрастна.
Каня се да отговоря, за да попреча на Миноз да издаде тайната ми, но той се намесва, преди да имам възможност:
— Просто казах на Евър да тръгва, нали си има планове. Няма смисъл да стои тук, само за да ми прави компания.
Сабин ни поглежда и двамата, но погледът й спира само върху Пол. И макар да ми е приятно да я гледам толкова щастлива, отпусната и нетърпелива да започне вечерта… в момента, в който той поставя ръка в основата на гърба й и я повежда към предната врата, усещам гадене.
Двайсет и шеста глава
Когато стигам до дома на Хевън, всички вече са се събрали. Самата Хевън е застанала точно пред прозореца, където е намерила котката. Притиска малка урна към гърдите си, докато произнася кратко и мило слово в памет на Чарм.
— Ей — прошепвам и се плъзвам до Деймън; близначките също са тук, — какво изпуснах?
Той се усмихва и ми отвръща мислено:
Проляха се малко сълзи… бяха прочетени няколко стихотворения… После свива рамене. Е, сигурен съм, че ще ти прости закъснението… някой ден.
Кимам и показвам на Деймън причината да закъснея — цветна илюстрация на пълния ми провал. Не откъсвам очи от Хевън, която разпръсква праха на Чарм по земята, докато от ума ми към неговия се преливат изображенията на случилото се преди малко.
Той плъзва ръка в моята и ме успокоява по най-добрия възможен начин — като за съвсем кратък миг поставя в ръцете ми букет от прекрасни червени лалета, които веднага след това изчезват. Никой не забелязва, освен мен.
Наистина ли беше толкова зле? Поглежда ме с ъгълчетата на очите си, а междувременно Хевън подава урната на малкия си брат Остин. Момчето сбърчва нос и наднича в нея.
Даже повече. Поклащам глава — още се чудя защо реших да разкажа именно на Миноз.
После се придвижвам по-близо и поставям глава на рамото му.
А близначките? Те какво правят тук? Мислех, че ги е страх да излизат навън?
Застанали са почти до Хевън с еднаквите си личица, тържествени изражения, скръбни тъмни очи и прави кичури. Приликите обаче свършват дотук. Сменили са обичайните си училищни униформи с дрехи по собствен избор. Явно Роми се е постарала да постигне ефекта на типичното американско момиче, облечено по каталог. Райни, от друга страна, е предпочела стила на модерните музикални фенове: провокативна черна мини рокля, черен чорапогащник на дупки и подходящи обувки на високи платформи. Съмнявам се, че лично са отишли да си ги купят от магазина. Не и след като Деймън може просто да им ги материализира.