Той клати глава, а ръката му стисва моята по-силно.
Не, грешиш. Осмелиха се да излязат. Имат твърде голямо желание да опознаят света навън, който досега наблюдаваха само по телевизията и списанията в моя добре охраняван и изолиран жилищен комплекс. После се усмихва. Независимо дали ти се вярва, или не, сами си ги избраха и платиха. С парите, които аз им дадох, разбира се. И ме поглежда. Само си помисли — вчера ходихме до мола, днес са на котешко погребение. Кой знае какво ще направят утре? Обръща се и пак се усмихва, от което лицето му светва. В същия момент Хевън довършва прощалното си слово за котката, която почти никой тук не е виждал.
— Дали не трябваше да донесем нещо? — чудя се, вече на глас. — Нали се сещаш… цветя, например?
— Направихме го — кимва Деймън и добавя. — Не само, че донесохме онези там — и посочва към огромен букет от свежи пролетни цветя, — но направихме и много щедро дарение на Дружеството за защита на животните от насилие — анонимно, разбира се.
— Помагаш на хората анонимно?! — наслаждавам се на начина, по който е повдигнал вежда, както и на извивката на устните му, които жадувам да притисне към моите. — Смятах, че си против това?
По погледа му личи, че е възприел думите ми погрешно — аз просто се шегувах. Каня се да му го обясня, когато Джош ни махва с ръка да се приближим.
Когато вече стоим до него, той се озърта и внимателно проверява да не би Хевън да ни чува. После се обръща към нас:
— Вижте какво, трябва ми помощта ви. Направих голяма глупост.
— Каква? — присвивам очи срещу него, макар вече да съм видяла отговора в главата му.
Той пъха ръце в джобовете си толкова рязко, че боядисаната му в черно коса пада в очите му:
— Взех й котенце. Има едно момче от групата ми… Както и да е, котката на приятелката му роди съвсем наскоро, а аз си помислих, че така може да й помогна да преодолее загубата на Чарм, затова взех за нея едно черно… А тя знаете ли какво ми каза — че нищо не разбирам. Наистина ми е ядосана!
— Сигурна съм, че ще й мине. Просто й дай малко време и ще…
Той обаче поклаща глава.
— Шегуваш ли се? Не я ли чу току-що?! — поглежда ни отчаяно. — Не спря да повтаря, че Чарм е била уникална, невероятна и нищо не може да я замести!
Тръсва глава и извръща поглед.
— Това бе насочено към мен, сигурен съм.
— Всички се чувстват така, когато загубят домашен любимец. Мисля, че ако й…
Спирам, защото изражението му е наистина съкрушено. Явно е приел поражението — думите ми изобщо не стигат до съзнанието му.
— Няма начин. — Повдига рамене и хвърля поглед към нея, а в очите му ясно е изписано разбирането, че я е изгубил. — Именно това имаше предвид. Тъгува за Чарм, на мен ми е сърдита, а на задната седалка на колата ми мяучи котенце, което не знам какво да правя. Не мога да го отнеса вкъщи, майка ми ще ме убие. Майлс не може да го прибере, нали ще ходи в Италия… Затова си помислих, че може би вие ще го искате… нея, тоест. — Погледът му умолително се стрелка помежду ни, макар той да не казва нищо повече.
Поемам си дълбоко въздух и поглеждам към близначките. Сигурна съм, че страшно биха се зарадвали да си имат собствена животинка, особено след като видях как реагират на Чарм. Само че… какво ще се случи с котето, когато възстановят магическите си способности и се завърнат в Съмърленд? Ще се превърне ли в наша отговорност?
Те обаче се обръщат да ме погледнат, лицето на Роми грейва в усмивка, а устните на Райни се свиват и аз решавам, че ми трябват всички червени точки, които мога да натрупам пред тях. Едно сладко малко коте би било добро начало.
В момента, в който срещам очите на Деймън, разбирам, че сме на абсолютно едно и също мнение по въпроса. Така че всички се насочваме към колата на Джош, а Деймън обобщава мислите ни с думите:
— Хайде да погледнем.
— Леле Боже! Ама сериозно ли? Ама можем ли да я задържим? Наистина ли е за нас?!
Роми гушва черното котенце и мести блеснал от надежда поглед между двама ни.