— Колко всъщност е това „не след дълго“? — питам го.
В действителност имам предвид: След колко време ще си получим живота обратно?
Деймън свива рамене:
— Няколко месеца. Може би малко повече.
— Има ли как да използваме „Книгата на сенките“?
Осъзнавам, че съм сбъркала — но чак след като съм произнесла думите на глас. Изражението на Деймън показва, че съвсем не е щастлив от това развитие, а близначките… те са се навели напред, толкова напрегнати, че всеки миг може да паднат от столовете си.
— Имаш у себе си „Книга на сенките“? — пита Райни невярващо, а Роми затаява дъх.
Поглеждам към Деймън и разбирам, че не е доволен от интереса им. Книгата обаче може да помогне и на тях, а не само на мен, затова казвам:
— Е, не точно „имам“… не и у мен. Обаче знам къде е и как може да се доберем до нея.
— Ама наистина ли? Истинска „Книга на сенките“?
Думите са подредени като въпрос, но по погледа й разбирам, че е сигурна — книгата е фалшива.
— Нямам представа — свивам рамене. — Значи не е само една, така ли?
Тя поглежда към Роми, като клати глава и повдига вежди, сякаш се пита докъде точно се простират глупостта и незнанието ми. После се намесва Деймън:
— Не съм я виждал, но от описанието на Евър съм убеден, че е истинска. И доста мощна. Прекалено могъща за вас, поне в сегашната ситуация. Може би по-късно, след като сме напреднали с упражненията по медитация…
Роми и Райни обаче не го слушат, вниманието им е приковано от мен. Едновременно стават от столовете си и казват:
— Заведи ни там, моля те! Трябва да я видим.
Двайсет и седма глава
— Как ще влезете вътре? — прошепва Роми, която наднича иззад гърба ми с предпазливо изражение на лицето.
— Ба! — тръсва глава Райни. — За тях това е съвсем лесно. Просто трябва да отключат катинара с умовете си.
— Така е — намесвам се с усмивка аз, — но по принцип върши работа и ключът.
И го разклащам лекичко пред лицата им, преди да го пъхна в ключалката. Внимавам да не срещам погледа на Деймън, което всъщност не ми е нужно, за да разбера, че изобщо не одобрява идеята.
— Тук значи работиш — отбелязва Роми и влиза.
Движи се леко и внимателно, сякаш се страхува да не бутне нещо. Кимам и поставям пръст на устните си, вместо да изшъткам. После тръгвам пред тях към стаичката в задната част.
— Добре де, ама ако магазинът е затворен, а ние сме единствените хора тук, защо трябва да пазим тишина? — пита на висок глас Райни.
Звукът отскача от стените и цялата стая започва да кънти. Явно тя иска да съм наясно — изпитва леко задоволство от това, че ще й покажа „Книгата на сенките“, нищо повече.
Отварям вратата към служебното помещение отзад и ги подканям с жест да влизат вътре и да седнат, докато ние с Деймън обсъждаме ситуацията в коридора пред вратата.
— Това не ми харесва — заявява той с потъмнели очи, приковани в моите.
Кимам — напълно съм наясно с мнението му, но не възнамерявам да отстъпвам.
— Евър, говоря сериозно. Нямаш представа в какво се забъркваш. В тази книга има могъщество… ако попадне в погрешни ръце, може да бъде много, много опасна.
Тръсвам глава и отсичам:
— Виж какво, близначките са запознати с този вид магии и всъщност много по-добре от нас. А щом те не са особено притеснени, не би могло да е толкова зле, нали?
Той обаче също отказва да отстъпи:
— Има и по-добри начини.
Въздъхвам. Искам вече да започваме, твърде съм изнервена в момента, за да се разправям и с това.
— Държиш се, сякаш се каня да ги науча на куп черни магии или да ги превърна в зли вещици — с брадавици, метли и черни островърхи шапки! Всъщност единственото, което искам, е да си върнат силата! Не целиш ли и ти същото?
Същевременно много внимателно прикривам ума си, за да не чуе неизреченото — истинската причина за идването ни тук. А тя е, че прекарах целия вчерашен ден в безплодни опити да схвана поне малко от написаното в книгата. Така че ми е нужна помощ, за да открия как да принудя Роман да ми даде противоотровата, ако изобщо има надежда за това. Но е по-добре да премълча тази част. Деймън не би одобрил. Никога.