— Деймън! — извиквам с дрезгав глас, който стърже по гърлото ми като шкурка.
Обръщам се и го съзирам — застанал е на вратата и ме наблюдава… ни наблюдава.
Той кима и среща погледа ми — все така изпълнен с обич към мен. Или поне така изглежда. И колкото повече се разтяга този миг във времето, толкова по-отчетливо усещам нещо друго зад обичайното. Нещо мрачно. Притеснително. Нещо, което той упорито е решен да скрие.
Тръгвам към него и хващам протегнатата му към мен ръка. Наясно съм, че помежду ни потрепва предпазния воал от енергия, но съм сигурна, че никой друг не може да го забележи… После обаче виждам, че Джуд е присвил очи и ни наблюдава.
Стрелвам Деймън с поглед, без да мога да определя какво точно крие — освен, че е нещо важно. Започвам да се чудя какво прави тук, дали не е усетил по някакъв невъобразим начин случващото се.
Ръката му ме обгръща по-силно и той ме придърпва по-плътно към себе си с думите:
— Съжалявам, че ви прекъсвам, но с Евър трябва да отидем на едно място.
Вдигам поглед към него и жадно започвам да го поглъщам с очи — правилните му елегантни черти, извивката на устните му… тялото ми потръпва от горещия поток от трепет и желание, който преминава от него в мен.
Джуд се изправя и ни изпраща до коридора, където се извинява:
— Съжалявам, не смятах да я задържам до толкова късно.
Ръката му се протяга към мен и леко докосва рамото ми, после се отпуска до крака му.
— О, да! Забравих нещо… книгата. Защо не я вземеш със себе си? Нямам нужда от нея в момента.
Обръща се към бюрото си с намерението да я извади от чекмеджето. За миг наистина се изкушавам да я грабна от ръцете му и да избягам, но усещам как Деймън се напряга. Причината е, че аурата на Джуд се усилва и става още по-ярка и искряща… но не е само това. Цялата работа подозрително много започва да прилича на някакъв вид тест, все едно съм на изпит. Затова казвам, макар и със значително усилие:
— Благодаря ти, но няма да е тази вечер. Деймън и аз си имаме планове.
Деймън се отпуска и енергията му се връща към нормалното си състояние, а погледът на Джуд се насочва първо към него, после към мен.
— Няма проблеми — казва меко той. Някой друг път тогава.
Може би цялото това взиране ми е дошло твърде много… за всеки случай, аз първа отклонявам поглед и се обръщам. Тръгвам пред Деймън навън, бързам да изляза на улицата и да се отърся от енергията на Джуд… а също и от мислите и образите, които сподели с мен, макар и неволно.
Трийсета глава
— Значи все пак го задържа — усмихвам се и се настанявам в бе-ем-вето му.
Наистина съм доволна, че е предпочел него, а не Големия грозник. Той ме поглежда. Очите му са все още сериозни, но гласът му е по-спокоен и весел:
— Ти бе права, малко прекалих със стремежа си към сигурност да не говорим, че е много по-приятно да карам това.
Взирам се навън през прозореца и се чудя какво ли приключение е измислил за днес. Решавам обаче, че иска да ме изненада и ще е по-добре да не се опитвам да позная. Наблюдавам безмълвно как подкарва по улицата, влива се в движението и умело изпреварва всички. Ускорява чак когато край нас няма други автомобили, но това се случва толкова бързо, че на практика не ми остава време за чудене. Преди да се усетя, вече сме стигнали.
— Какво е това? — започвам да се оглеждам, удивена от способността му винаги да прави онова, което най-малко очаквам.
— Предположих, че никога не си била тук. — Той отваря вратата откъм моята страна и ми подава ръка да сляза. — Така ли е наистина?
Кимам, докато разглеждам пейзажа, разнообразен от редки храсти. В далечината се издигат планини. И навсякъде има вятърни мелници. Страшно са много, може би хиляди. Всичките са високи. Всичките са бели. И крилата на всичките се въртят.
— Това е вятърна ферма. — Той кима и се покатерва върху багажника на колата си, след което почиства с длан място, на което да седна и аз. — Тук е впрегната силата на вятъра и от нея се произвежда електричество. Само за един час може да се получи ток, с който едно нормално домакинство да покрива всичките си нужди в продължение на цял месец.
Оглеждам се отново, като спирам поглед върху крилата, които не спират да описват мързеливи кръгове. Не мога да разбера значението, което явно имат за него.
— Добре, а защо дойдохме тук? Малко съм объркана.