Движа се бавно покрай стените. Това явно е галерията, където сме се срещнали за първи път. Донякъде съм разочарована, обаче — нищо тук не ми изглежда познато. А после забелязвам, че картините — също като хората преди малко — се размазват, стават прозирни и после изчезват. Всички, освен онази, която е точно пред мен и която изглежда недокосната от процеса.
Привеждам се напред и присвивам очи срещу изображението на момиче с разкошна златисто червена коса — прекрасен водопад от преливащи се червени, жълти и кафяви нюанси, които контрастират по един невероятен начин със светлата й кожа. Нарисувана е толкова реалистично, изглежда толкова осезаема, жива и примамливо истинска, сякаш всеки миг ще слезе от картината и ще те заговори. Или пък ти ще влезеш при нея.
Погледът ми обхожда цялото й тяло и забелязвам, че е гола — макар стратегическите места да са покрити. Косата й е мокра по краищата. Спуска се на едри вълни, които обгръщат раменете й като наметало и стигат до под кръста й. Ръцете й са скръстени, а пръстите на едната почиват върху гладкото розово бедро, изнесено малко пред другото. Онова, което ме грабва обаче, са очите. Те са наситено зелени, а погледът им е толкова открит, така прям, сякаш се взира в своя любовник — без никакъв свян и притеснение от ситуацията, в която е уловена.
Стомахът ми се свива, а сърцето ми започва да трепка като уловено в длани птиче. Зная, че Деймън е застанал до мен, но не мога да го погледна в очите. Не мога да го включа в това. Нещо започва да си проправя път към съзнанието ми, оформя се в идея, която настоява да бъде разпозната и възприета. Не минава и секунда — и разбирам. Осъзнавам — със същата сигурност, с която виждам позлатената рамка, обгръщаща платното — че жената съм аз!
Предишното ми „аз“.
Холандското.
Онова „аз“, което е било муза и вдъхновение на холандския художник. А после, в нощта на откриването на тази изложба, се е запознало с Деймън и се влюбило в него.
Онова обаче, което ме обезпокоява и заради което застивам неподвижна и безмълвна, е внезапното осъзнаване, че невидимият любим, към когото гледа тя, не е Деймън.
А някой друг.
— Значи я разпозна — гласът му зад гърба ми е овладян и нехаен и в него няма никакво учудване. — По очите, нали?
Споглеждаме се — лицето му е само на сантиметри от моето — и добавя:
— Цветът им се променя, но същността им — никога.
Поглеждам го — дългите му гъсти мигли почти скриват тъгата и копнежа в очите му. Не мога да понеса тежестта на тези чувства и бързо извръщам поглед.
На колко години съм била? Нямам доверие на гласа си, затова питам наум. Лицето изглежда младо и не виждам бръчки, но увереното изражение принадлежи на жена, не на младо момиче.
— На осемнайсет — кимва той.
Очите му продължават да изследват лицето ми настойчиво и да ме подтикват да го кажа първа. Молят ме да проговоря и да му спестя болезнената задача. После проследяват погледа ми до картината и той тихо казва:
— Беше изключително красива. Наистина. Изглеждаше точно по този начин. Уловил е не само външността, но и същността — толкова… пълно. Съвършено.
Той. Художникът.
Това е, значи.
Остротата в гласа му ми разкрива всичко — доказва онова, за което думите само намекват. Значи знае кой е художникът. Наясно е, че съм се разсъблякла за друг, а не за него.
Преглъщам с усилие и присвивам очи в опит да разчета черните ъгловати букви на подписа в долния десен ъгъл. Разпознавам ги, но те се сливат в поредица съгласни и гласни, съчетание от звукове, които не ми говорят абсолютно нищо.
— Бастиаан де Коол — казва Деймън и ме поглежда.
Обръщам се към него и срещам очите му. Не знам какво да кажа, а и не съм в състояние да говоря.
— Бастиаан де Коол — това е името на художника, който я е нарисувал.
После отново насочва вниманието си към портрета. Очите му го изследват и попиват неразгадаеми. Едва тогава пак се спират върху мен.
Клатя главата си, която изведнъж е олекнала, чувствам се замаяна и объркана. Всичко, което смятах за истина, онова, което си мислех, че зная — за себе си… за нас… цялата основа на живота ни и общото ни минало е подкопана. Цялата постройка е разклатена и заплашва да се срути.
Деймън само кимва лекичко. Наясно е, че не бива да ме притиска. Нито пък има нужда да казва каквото и да било — истината е тук, пред очите ни.