— В случай че се чудиш — всичко бе приключило, преди боята да изсъхне. Или поне така си казах аз… — той тръсва глава. — Сега обаче… ами, не знам. Вече не съм толкова сигурен.
Ахвам и разтварям широко очи. Не разбирам абсолютно нищо. Какво общо би могла да има с нас тази картина… тази моя версия отпреди цял век? С нас и с настоящето ни?
— Искаш ли да го видиш? — пита ме той с помръкнал и далечен поглед, който не успявам да разчета.
— Бастиаан?
Името е странно удобно и познато върху устните ми.
Деймън потвърждава с кимване — готов е да го материализира, стига да пожелая. Отварям уста да откажа, но той поставя ръка върху рамото ми и ме спира:
— Мисля, че трябва. Иначе не би било справедливо.
Поемам си дълбоко въздух и се съсредоточавам върху топлината на дланта му. Той затваря очи и на лицето му се изписва изражение на дълбока концентрация. В празното пространство пред нас се появява висок и строен мъж с дълги крака и разрошена коса.
Деймън пуска ръката ми и отстъпва няколко крачки назад, като по този начин ми оставя достатъчно място за наблюдение. Мога да изучавам на спокойствие проявения художник или поне в рамките на следващите няколко минути, преди да изчезне.
Приближавам се към него с бавни, провлечени крачки. Описвам първо един, после втори кръг около този лишен от изражение непознат — този изпразнен от съдържание ярък, но пуст образ… изкуствено и неистинско създание без душа.
Мимоходом възприемам физическите му характеристики: заради високия си ръст изглежда още по-слаб, тънък слой от мускули покрива костите му, без да прави очертанията му прекалено релефни — той е по-скоро жилест, отколкото як. Дрехите му са чисти и с хубава кройка, макар и леко провиснали, сякаш не са му напълно по мярка. Кожата му е светла и безупречна, хубава почти колкото моята собствена. Косата му е тъмна, чуплива и отметната на една страна. Един голям, тежък кичур влиза в удивителните му очи.
Ахвам и започвам да се боря за въздух. Мъжът изчезва и чувам гласа на Деймън:
— Искаш ли да го извикам отново?
Очевидно е, че му е ужасно неприятно — но ще го направи, ако го помоля.
Аз обаче просто стоя на мястото си и се взирам във вихрушката от вибриращи пиксели, докато те се стопяват напълно. Не е нужно да го възкресява отново, дори и за миг, защото вече зная кой е.
Джуд.
Мъжът, който стоеше пред мен допреди секунди, холандският художник, чието име някога, през деветнайсети век, е било Бастиаан де Коол, в настоящето се е преродил като Джуд.
Протягам се да се хвана за нещо, защото не чувствам никаква опора под краката си. Разтърсена съм. Изкарана от равновесие. Празен бял лист, понесен от вятъра. Чак когато политам, осъзнавам, че няма кой да ме хване.
Деймън обаче е достатъчно бърз.
— Евър! — викът му е толкова уплашен, че ме пронизва до дъното на душата, отеква в сърцето и ума ми като единствената нишка, която в този миг ме придържа към реалността.
Ръцете му ме обгръщат и предпазват — и аз усещам, че съм си у дома. Веднага проявява мека, тапицирана с плюш кушетка, на която ми помага да седна. После се навежда над мен с разтревожен и почти отчаян поглед — ясно е, че изобщо не е предполагал колко ще се разстроя.
Обръщам се да срещна погледа му, като сдържам дъха си. Страхувам се, че ще открия нещо различно, някаква промяна — сега, когато всичко се разкри. Сега, когато и двамата сме наясно, че невинаги е бил единственият. Че е имало и друг мъж, когото познавам днес — тук и сега.
— Не съм…
Тръсвам глава. Чувствам се засрамена, виновна — сякаш съм го предала по някакъв начин. Като, например, неволно да търся другия.
— Не знам какво да кажа. Аз…
Деймън обаче само поклаща глава и поставя ръка на бузата ми, а с другата ме притегля по-близо до себе си.
— Недей дори и да си го помисляш — казва меко. — Ти нямаш никаква вина в случая. Чуваш ли ме? Абсолютно никаква! Това е просто карма.
Спира за миг и ме поглежда твърдо и настойчиво:
— Би могла да го наречеш недовършена работа.
— Какво недовършено има? — възкликвам, защото в ума ми се е оформила неясна представа за посоката, в която ме води — само дето нямам намерение да го следвам натам. — Та това е било преди повече от сто години! А и както сам каза, приключило е още преди боята да…