Выбрать главу

Не успявам да довърша обаче. Той ме прекъсва с поклащане на глава. Ръката му докосва бузата ми, после се спуска по рамото и спира на коляното ми.

— Вече не съм толкова сигурен — повтаря, все така меко.

Впивам погледа си в него, като се боря с импулса да се отдръпна. Моля го безмълвно да спре. Искам да се махна. В момента тук ми е не просто неприятно — непоносимо е.

— Явно съм се намесил — обяснява той със застинало, прекалено сурово изражение.

Присъдата е произнесена; тя обаче не включва друг, освен него самия.

— Изглежда, имам ужасния навик да нахлувам в живота ти и да обърквам решенията, които би трябвало да вземаш свободно и съвсем сама. Да ти налагам съдба, която… — тук млъква за миг.

Челюстта му е напрегната, погледът — твърд, но не може да ме заблуди. Виждам как потрепват устните му и разбирам какво му коства да поддържа тази маска.

— … която всъщност никога не ти е била отредена…

— За какво говориш?! — викам с писклив, прекалено висок и тревожен глас.

Усетила съм енергията, която заобикаля думите му — зная, че ще стане по-зле.

— Не е ли очевидно? — отвръща той на въпроса ми с въпрос, а светлината в очите му се разбива на милиони парченца и се разпада в калейдоскоп от мрак.

Имам чувството, че се е случило нещо необратимо, че се е счупило нещо, което не може да бъде поправено.

После той скача от диванчето с едно-единствено гъвкаво и стремително движение. Изправя се точно пред мен и присъствието му изпълва цялото пространство. Аз обаче изпреварвам думите му. Искам някак да ги избегна, да ги предотвратя… да отменя присъдата, преди нещата да са се влошили още повече.

— Това е смехотворно! Цялата тази история! Абсолютно всичко! Та нали именно съдбата ни е събирала отново и отново. Ние сме духовни партньори! Ти сам го каза! А и — поне доколкото аз схващам — именно така работи това с идеалните половинки — те се откриват отново и отново, независимо от всички трудности, каквито и пречки да се изправят на пътя им!

Протягам се да хвана ръката му, но той се изплъзва и започва да крачи пред мен — на точно толкова разстояние, че да не мога да го достигна.

— Съдба ли? — той клати глава свирепо, гласът му е прекалено остър, а погледът — жесток.

Ясно е обаче, че се ядосва на себе си.

— Нима е съдба наистина — като се има предвид, че обикалях земята, с цел да те открия? Правех го отново и отново и не спирах, преди да те срещна!

Млъква за миг и погледът му се приковава в моя, после продължава:

— Кажи ми, Евър — наистина ли ти звучи като работа на съдбата? Или прилича повече на нещо, което се случва по принуда?

Отварям уста, но думите не идват. Като на забавен кадър наблюдавам как се обръща към стената и впива очи в момичето. Едно красиво и гордо момиче, чийто поглед минава право покрай него, защото тя гледа… някой друг.

— В продължение на цели четиристотин години се правех, че не забелязвам нищо. Бях избутал встрани мисълта и я бях скрил в най-тайното отделение на ума си. По някакъв начин бях успял да убедя сам себе си, че именно това е съдбата ни, че сме предназначени един за друг. Обаче онзи ден, когато се отби за малко след работа, усетих нещо различно — някаква промяна в енергията ти. А пък снощи, като отидохме в магазина… се убедих напълно.

Взирам се в гърба му, в широките му здрави рамене… Поглъщам с очи цялата му стройна мускулеста фигура и си припомням колко странно се държеше — официално, почти като непознат. Сега вече зная причината.

— В момента, в който видях очите му, разбрах със сигурност. — Най-сетне отново се обръща към мен и среща погледа ми. — Сега ми кажи, Евър — и не ми спестявай истината… не се ли случи същото и с теб?

Преглъщам буцата, която изведнъж е заседнала в гърлото ми. Иска ми се да отклоня поглед, но зная, че нямам право. Той ще разбере погрешно — ще си въобрази, че се опитвам да отбягна отговора, за да не го нараня. Същевременно си спомням онзи път, когато Джуд ме завари сама в магазина си — сърцето ми тогава започна да препуска бясно, в лицето ми нахлу кръв, а стомахът ми се разтанцува многозначително. В един миг си бях съвсем добре, а в следващия всичко се обърка и в ума ми настъпи хаос. И всичко това само защото очите ми срещнаха морско зелените ириси на Джуд…

Това не би могло да означава, че…

Не би могло, в никакъв случай…

Нали?!

Ставам от кушетката и се приближавам към него, докато помежду ни остават не повече от милиметри. Искам да му вдъхна увереност… да уверя самата себе си, че…