Да докажа, че това няма никакво значение. Нищо от случилото се не е важно.
Само че това е Съмърленд, където мислите са енергия. И аз разбирам с ужас, че току-що е станал свидетел на материализацията на моите.
— Вината не е твоя — успокоява ме с дълбок, болезнено дрезгав глас. — Моля те, недей да страдаш заради това!
Пъхвам ръце до дъното на джобовете си, сякаш с това действие мога да се закотвя в един свят, в който вече няма нищо сигурно и стабилно.
— Искам да разбереш колко съжалявам. Обаче… — той тръсва глава и се отдръпва. — „Съжалявам“ изобщо не е достатъчно, за да опише как се чувствам. Тази дума е жалка и неподходяща, ти заслужаваш по-добро обяснение. Заслужаваш да ти се реванширам. Само че се страхувам, че това е невъзможно. Единственото, което мога да направя сега — единственото, с което бих могъл да оправя нещата, е да…
Гласът му се прекършва и аз изтръпвам. Рязко вдигам глава, докато очите ни застават на едно равнище. Стоим толкова близо един до друг, че и най-малкото движение ще стопи разстоянието помежду ни.
Точно когато се каня да направя тази крачка обаче, той отстъпва назад. Погледът му е решителен, чертите — твърди и сурови. Няма да се откаже, преди да го изслушам… независимо от това какво искам аз самата. И ето, че думите идват — като гръмотевица… като проклятие:
— Оттеглям се. Това е единственото, което мога да сторя в момента. Повече няма да се намесвам в съдбата ти. От този миг нататък всяка твоя стъпка по пътя ти към бъдещето ще бъде твоя собствена. Ти ще вземаш всички решения.
Усещам, че пред погледа ми се спуска мъгла. Всичко се размазва. Гърлото ми пресъхва и се стяга толкова, че не мога да преглътна. В действителност той не казва онова, което си мисля.
Нали?!
Поглеждам го, както е застанал пред мен — моето друго „аз“, вечната ми половинка, любовта на всичките ми животи… единственият, за когото бях напълно сигурна, че винаги ще бъде до мен и ще ме подкрепя… сега ме напуска.
— Нямам право да нахлувам в живота ти, както правех досега. Никога не ти дадох възможност да избереш сама. И — знаеш ли кое е най-лошото? — при тези думи ме поглежда, а очите му са изпълнени с толкова много себеомраза, че не успявам да издържа и отклонявам поглед. — Липсваше ми достатъчно благородство, липсваше ми мъжество, за да играя честно.
Той тръсва глава.
— Използвах всички номера, които ми бяха известни, всички сили, които управлявах, за да премахна конкуренцията. Няма начин да променя последните четиристотин години, нито да ти отнема безсмъртието, което ти стоварих без твоето знание и желание… Надявам се обаче, че сега, като се отдръпна, ще ти позволя да се насладиш на усещането за свобода. Ще ти върна правото на избор.
— Да избирам между теб и Джуд? — за малко да се задавя.
Гласът ми издава, че всеки миг ще изпадна в истерия, толкова е висок и писклив. Въпреки това настоявам — искам да го каже сам. Просто да го каже. Да спре да заобикаля въпроса и да стигне до същността. Той обаче просто стои и продължава да ме гледа с най-уморения поглед на света. Прилича на някой, който вече се е предал.
— Да, ама няма нужда от избор! Изобщо не може да става въпрос за това! Джуд ми е шеф… и изобщо не се интересува от мен… нито пък аз — от него!
— В такъв случай просто не успяваш да видиш онова, което виждам аз — заявява той, сякаш говори за сигурен факт, за нещо огромно, непоклатимо и солидно, намиращо се точно пред мен.
— Защото няма какво да видя! Не разбираш ли? Аз виждам само теб. Поглеждам го, макар да не различавам друго, освен размазани петна. Ръцете ми треперят, чувствам се толкова ужасно, така пуста и самотна… сякаш с всеки следващ дъх, който си поемам, се приближавам с крачка към смъртта.
Думите ми още не са отзвучали, когато Деймън осветява цялата картина отново и тя започва да блести толкова ярко, че просто не може да бъде пренебрегната.
Но — независимо от мнението му по въпроса — за мен това момиче е една непозната. Душата ми може и да е обитавала тялото й някога, но вече отдавна не е там.
Искам да кажа нещо, дори се опитвам да заговоря, но думите не желаят да излязат от устните ми. Дълго и пронизително телепатично ридание избликва и се прехвърля от моя ум в неговия. Въображаем звук, който съвсем наистина значи „Моля те!“ и „Недей!“. Звук без край и без надежда.