— Няма да ходя никъде — уверява ме той, сякаш не е чул горката ми молба. — Винаги ще съм наблизо, някъде, откъдето мога да те стигна съвсем лесно. Винаги ще те усещам и ще се грижа да си в безопасност. Колкото до останалото… — той поклаща глава покрусено и добавя с отчаяния и тъжен тон на победен човек, който обаче твърдо е решил да каже, каквото възнамерява, — наистина повече не мога… ще трябва да…
Но аз не го оставям да довърши — просто не мога да му позволя да каже нищо повече… така че го прекъсвам с вик:
— Вече опитах да живея без теб, когато се върнах назад във времето! И знаеш ли какво? Съдбата ме изпрати обратно!
Погледът ми е замъглен от сълзи, но не се обръщам. Искам ясно да види какво ми причинява криворазбраният му алтруизъм, който така безсмислено насочва в погрешната посока.
— Евър, това съвсем не означава, че ти е било писано да бъдеш с мен. Напълно е възможно съдбата да те е пратила обратно, за да откриеш Джуд. И сега, след като това се случи, ти…
— Добре! — отсичам, защото наистина нямам намерение да му оставям последната дума — не и при всички доказателства в моя подкрепа. — Какво ще кажеш в такъв случай за онзи път, когато почти бяхме допрели ръце и ти ме накара да се съсредоточа върху трепета и топлината помежду им? Тогава твърдеше, че такова усещане има само при истинските духовни половинки! Какво ще кажеш за това? Нима си ме излъгал? Какво — ще отречеш ли?
— Евър… — той поклаща глава и изтрива очите си. — Евър, аз…
— Не разбираш ли?!
Тръсвам главата си. Усетила съм и съм разчела енергията му, но продължавам — независимо че това няма да промени нищо.
— Наистина ли не виждаш, че искам само теб?
Той поднася ръка към бузата ми. Пръстите му са толкова нежни и внимателни — жестоко напомняне за онова, което повече не ще имам — а мислите му прекосяват разстоянието от неговата глава до моята: умолява ме да разбера и да дам на идеята му шанс и време.
Моля те, не мисли, че това е лесно за мен. Нямах представа колко ужасно трудно е да действаш без ни най-слабия егоистичен подтик. Може би именно заради това не съм пробвал преди? Усмихва се в напразен опит да разведри ситуацията. Аз обаче отказвам да се присъединя към това. Искам да се чувства ужасно — изоставен и самотен. Като мен.
Отнех ти възможността да видиш семейството си отново… изложих на риск самата ти душа — очите му, впити в моите, се присвиват, — но, Евър, чуй ме, моля те… трябва да разбереш! Време е сама да направиш избор. Това е единственият ти шанс да вземеш решение за нещо — без намеса от моя страна!
— Само дето аз вече избрах — заявявам с безизразен, уморен глас, прекалено изтощена, за да споря. — Избрах теб и не можеш да промениш това.
Поглеждам го с ясното съзнание, че усилието ми е безсмислено: той е твърдо решен да изпълни плана си докрай.
— Деймън, това наистина няма значение. Хубаво — познавала съм го преди стотина години в страна, в която не съм стъпвала след това. Голяма работа! В един живот — от колко точно?
Той ме поглежда за миг, после затваря очи и прошепва едва чуто:
— Не бе само в един живот, Евър.
Той оставя галерията да изчезне, но продължава да поддържа вятърните мелници и лалетата. Вместо нея проявява цял нов свят — няколко всъщност. Париж, Лондон, Ню Инглънд се изреждат пред мен, разположени насред Амстердам, където поначало се намираме и двамата. Световете са съвсем автентични — със съответната архитектура и атмосфера, характерни за периода. В тях обаче липсват хора. Населението се състои само от трима души.
Първа съм аз — във всичките си превъплъщения: бедна парижка слугиня; разглезена лондончанка от висшето общество; дъщеря на пуритан. А Джуд е винаги някъде съвсем близо до мен: младо френско конярче; английски граф; съсед от енорията. Всеки път изглеждаме различно, промените са пълни и неотменни — освен очите, които си остават същите.
Наблюдавам картините една по една: те сякаш са сцени от добре написана пиеса, които се разиграват пред очите ми. Интересът ми към Джуд угасва всеки път, когато Деймън се появява на сцената — точно толкова магично привлекателен и неустоим, колкото е сега. И наистина използва всички номера, които знае, за да ме отнеме от него. И всеки път успява.
Застинала съм там, безмълвна и останала без дъх. Нямам представа какво да кажа и да казвам ли изобщо нещо. Единственото, което знам, е, че искам това да спре.