Макар наистина да реагирам на присъствието на Джуд — като започвам да нервнича и да се напрягам — и да не мога да отрека, че усещам нещо всеки път, когато го видя, това е без значение. Не означава, че той е Единственият. Това е просто резултат на някогашното ни познанство, някакво разпознаване на подсъзнателно ниво. Нищо повече.
Само защото е играл роля в историята на живота ми не означава, че ще участва и в бъдещето ми — освен като мой шеф на работата, която изобщо нямаше да търся, ако Сабин не ме бе накарала. Невъзможно е да имам някаква вина в случая. Това е просто някакво странно съвпадение, досадна част от миналото ми, която отказва да умре — и при това не защото аз не искам. Наистина… не е като да съм отишла да го търся… нали?
Нали?!
Сърцето ми знае истината, обаче… не мога да не се питам какво сме означавали някога един за друг. Дали наистина съм излязла гола от планинското езеро, без да се притеснявам, че той ще види тялото ми? Или онзи портрет е плод на прекалено буйното му въображение?
Това обаче просто води след себе си още въпроси, при това такива, на които не искам да обръщам внимание. Като например…
Нима наистина съм умирала девствена във всичките си животи през последните четиристотин години?
Дали наистина съм спала с Джуд, а не с Деймън?
Това ли е причината да се чувствам толкова неловко и странно, когато съм край него в настоящето?
Вглеждам се в пустото поле пред себе си, после го превръщам подред в Колизеума, египетските пирамиди, Акропола в Атина, Операта в Сидни, площадът на свети Марко във Венеция, Медина в Маракеш… Наблюдавам смяната на пейзажа, всички места, които се надявам да посетя някой ден… и мисля само за едно нещо: имам три месеца.
Три месеца без Деймън.
Три месеца, през които ще знам, че той е там някъде навън, съвсем наблизо — но няма да мога да го докосна, да го достигна, да бъда с него.
Три месеца, през които трябва да науча достатъчно за магията, за да разреша всичките ни проблеми и да си го върна — този път завинаги.
Чувствам също със сигурност, по-голяма, отколкото съм усещала преди, че той и само той е моето бъдеще, моята съдба — независимо какво се е случвало преди.
Съсредоточавам се отново върху пейзажа: Гранд каньон се прелива в Мачу Пикчу, който пък се превръща във Великата китайска стена. Зная, че ще имам достатъчно време за тях по-късно. Сега обаче трябва да се връщам.
Обратно на земята.
Обратно в магазина.
Надявам се да заваря Джуд, преди да затвори. Наистина спешно трябва да разчета тази книга. А той е единственият, който може да ме научи.
Трийсет и трета глава
Цяла седмица успявах да отбягвам Сабин. Не смятах, че е възможно, но разкъсана между училището, новата си работа и последното представление на Майлс, бях оставена да правя каквото си искам — чак до този миг, когато тъкмо се каня да изхвърля закуската си в мивката.
— Е — промъкнала се е зад гърба ми, без да я чуя, и сега ми се усмихва, облечена в спортен екип и сияеща като потен образец на доброто здраве, — не мислиш ли, че е време да поговорим? С други думи, да проведем разговора, който ти доста се постара да избегнеш.
Протягам се за чашата си и свивам рамене. Нямам идея какво очаква да чуе.
— Как е новата ти работа? Всичко наред ли е?
Кимам леко и неангажиращо — сякаш точно в момента е много по-важно да изгълтам сока си (нищо, че всъщност малко ми остава да се задавя с него), отколкото да й отговоря.
— Защото сигурно все още мога да те вмъкна в онази стажантска програма, ако имаш желание…
Поклащам глава отрицателно и допивам остатъците, включително кашата на дъното. После изплаквам чашата и я поставям в съдомиялната с думите:
— Това не е необходимо. — Улавям изражението, което се изписва на лицето й, и добавям. — Наистина. Всичко е наред.
Тя ме изучава с напрегнат поглед, а очите й не пропускат нито една подробност. Изведнъж придобивам усещането, че се намираме в съда, особено след като задава въпроса:
— Евър, защо не ми каза, че Пол ти е учител?
Замръзвам, но само за миг. После се преструвам на силно привлечена от купата зърнена закуска, която всъщност нямам никакво желание да ям. Грабвам една лъжица и започвам да разбърквам парченцата:
— Защото Пол с готините обувки и марковите дънки не е мой учител. Преподава ми господин Миноз с глупавите очила и панталоните каки.