Норма Хътман
Страната на листата
Прозорците на спалнята й се отваряха над върховете на дърветата. Най-горните златни листа почти докосваха краищата на пердетата й, когато през ветровитите пролетни следобеди те се развяваха през отворените капаци, също както почти достигаха и до най-долните тераси на замъка. Когато се наведеше навън, тя можеше да види как крайните, тънички клончета се съединяват в по-здрави, подобни на тръстикови стъбла, също златни, далеч долу. И още по-надолу, стотици стъпки под балкона й, златните клони изчезваха в обща златна маса — дебелата плетеница на гората, която лежеше пред краката на царството, простряла се на запад от замъка, море от злато, разлюляно в златни вълни от вятъра, и оттатък него, където сянката на планините вечно лежи върху черната гора, покрита сигурно с черни листа, едно далечно черно море оттатък искрящите вълни от злато.
Никой не бе ходил там, разбира се. По терасите на двореца, където дамите се разхождаха през лятото из прохладните сенки, мракът оттатък листата беше само предмет на предположения. „Несъмнено там листата са черни, и странни като дърветата, които лежат долу пред краката ни“, казваха дамите. Никой не бе ходил там, разбира се.
От най-високите кули, издигащи се в центъра на замъка, рицарите можеха да видят, ако обърнеха очи към запада, откъдето никога никакъв враг не идваше, черния хоризонт зад накъдреното злато. И те казваха: „Повехнали дървета вероятно, които никога не виждат слънце“. Те също не бяха ходили там.
Никой никога не бе ходил в златната гора, която лежеше под западните граници на кралството, никога неизмервани стъпки, метри, може би мили по-надолу. Дворецът се издигаше над висока скала над кралството, което клечеше доволно под него, яркоцветно като шаловете в пазарен ден, шумно и дъхащо на пудинги и приятелства, удобно и добре павирано, обърнало гръб на странното златно море, което се вълнуваше зад гърба му, някъде дълбоко под стражевите крепости и прохладните тераси на кралството, някъде под нейните прозорци, които почти докосваха крайните златни пръсти, протегнати навън от странната им маса.
Носеше се легенда за някакъв младеж, който седем години търсил проход, водещ от мазетата на двореца назад и може би надолу в гората, и накрая, недостигнал до успех, се хвърлил, гонен от безумно желание, от най-ниската тераса в златната гора. Листата се разделили пред него. Тези, които стоели в безпомощен ужас докато той падал разказвали, че го гледали как пада беззвучно дълго, дълго време. Не чули последния удар. След това листата отново се затворили, клоните били непокътнати, повърхността на гората така непроменена, както когато човек се хвърля в морето и водите се затварят над него, забравяйки го. Така и повечето хора в кралството също го забравили.
Но тя бе чула тази легенда. И понеже бе млада и принцеса, свободна и интелигиентна, горда и мечтателна, си спомняше историята и гледаше неумолимото златно море, което лежеше, без да й даде отговор, точно след края на премереното, излъскано и задрапирано нейно кралство.
И тя не само гледаше; тя търсеше пътя, който беше убягвал толкова дълго на младия рицар от легендата. Но не успяваше да постигне повече от него. Беше претърсила мазетата на замъка, беше проследила градинските пътеки, беше огледадала прозорците, кухните и конюшните, всичко, което би могло да прикрива тайна врата, незабележимите пролуки между камъните, пещерите, дори по-големите дупки в почвата. И не беше открила нищо.
И стоеше, мечтаейки, над златните листа, тъй като въпреки че обичаше да танцува и беше весела и млада и носеше сребротъкани рокли и горностаеви наметки, тя беше и мечтателна и се плъзгаше по златния хоризонт, и спираше на далечния черен бряг, и потръпваше, и се учудваше, и търсеше.
И една вечер, докато стоеше в сянката на терасата, която се спускаше най-близко до върховете на златните листа, тя внезапно чу шум. Обръщайки се, тя го видя как прехвърли крак над парапета и дойде — от въздуха, от нищото, от златната гора — при нея.
— Добър вечер. Чудесна пролет, нали?
— Кой си ти? — попита тя, разкъсвана между страха и любопитството.
— Нещо погрешно ли казвам? — попита той. Беше висок и красив, и ако очите му не бяха със заострени ъгли, и клепачите, и пръстите на краката и ушите — също заострени, тя би го взела за принц, един от многото, които идваха да искат ръката й.
Те обаче не пристигаха от нищото или от магическите гори.
Не й беше трудно да го разпознае.
— Ти си елф.
— Приятно ми е, че го отбелязваш — поклони се той. — Упражнявал съм се да започвам разговор. Нещо погрешно ли направих?
— О, не. Никак даже.