— Но ти си изплашена.
— Ти си елф.
Той вдигна заострен пръст към заостреното си ухо и се почеса.
— Знам. Какво общо има това с… ти нали не се боиш от елфите? — внезапно се досети той.
— Ами аз никога не съм срещала елф досега.
Той се изчерви.
— И ти дойде от златната гора, нали така?
— Трябваше да се досетя! Дяволски дълго изкачване… Къде смяташ, че живеят елфите, освен в златната гора?
— Ах! — каза тя, като забрави страха си и се приближи до него. — Винаги съм мечтала да отида там. Ще ме заведеш ли?
— О, скъпа. Трябваше да ги послушам. Трябваше да послушам съвета им, о, скъпа — започна да ридае той.
— За какво става дума? — попита го принцесата.
— Те ме предупредиха, че ще поискаш да дойдеш. Те — по-възрастните елфи — те ми казаха, че ще го поискаш, защото си такава, каквато си, защото не бих могъл да се влюбя… ох! — Той стана яркозлатист — това е цветът на елфическото изчервяване.
— Как си се влюбил в мен?
— Гледам те от гората от дълго време, откакто си родена.
— Но ти си по-млад от мен — каза тя, поглеждайки го.
— Елфите са много стари. Бях по-млад от теб още когато твоята пра-пра-прабаба беше млада като теб сега.
— О… Щом като ме обичаш, ще ми покажеш ли как да отида в златната гора?
— Да. Ще ти покажа. Но не можеш да отидеш.
— Не разбирам.
— Всеки смъртен, който навлезе в страната на листата, трябва да пътува, докато достигне до най-далечния й край, където лежи мракът. И цената на това пътуване е смъртна.
— Няма ли друг начин?
— Никой не знае. Може би има един. Откриването му беше рисковано, голямо приключение. Не виждам каквато и да е причина един смъртен да се впусне в такова.
— Нито пък аз — каза тя, и с учудване видя, че от очите му бликнаха сълзи.
— Поне мога да ти покажа пътя към този свят — каза той. — Ела, трябва да отидем в подземията на замъка ти.
— Но аз съм ги огледала! — настоя тя.
— Не и заедно с елф — каза той, и гласът му бе тъжен. И тя му повярва, и тръгнаха след бледата светлина, която пръстите му излъчваха в тъмните проходи, до отдалечен ъгъл в отдалечена винарска изба, където елфът натисна един камък и той се отмести, откривайки нов тъмен проход.
— Ела — каза елфът.
— Но ти каза, че не мога да дойда!
— Тук все още можеш. До границите на гората.
И тя тръгна след него, надолу през зали и безкрайни стълбища, безбройни стълбища, стълбища след стълбища, докато проходът внезапно бе изпълнен от златна светлина, която бликаше отдолу, и те достигнаха до врата, която бе отворена към една златна страна, страната на листата.
— Мечтаех — каза елфът, — че ще се влюбиш в мен. Виждам, че съм сбъркал.
— Съжалявам за това — отвърна принцесата.
— Не, — каза той, — ти просто си смъртна. — И посегна да прекрачи през вратата.
— Чакай, кажи ми името си.
— Да, извинявам се. Забравил съм обноските си. А толкова много години ги учех, за да мога да разговарям с теб. Известно ми е твоето име, Принцесо Аминта, затова е справедливо ти да знаеш моето. Наричат ме Тарл. Върни се сега в твоята страна, при твоя палат и твоите прозорци над листата. Ще гледам към теб.
След това той си тръгна и вратата се затвори, и тя остана в мрака. И в мрак намери обратно пътя нагоре по безбройните стълби. Но когато се върна обратно в палата се оказа, че я е нямало само час, и никой не е забелязал отсъствието й.
След като затвори каменната врата към стълбищата, тя затвори и другата врата, тази в ума й, към света, лежащ под листата. Все така заставаше по лунна светлина на балкона, и гледаше как листакът се вълнува под летния вятър, но когато светлината сътвореше измамното изображение на елфа Тарл от лунни бликове и спомени, влизаше обратно в стаята си. И една сутрин, след един такъв спомен, тя каза на баща си, че смята да приеме нейните поклонници и да си избере съпруг.
И така годината стана радостна, тъй като бракът на единственото дете на краля вещаеше процъфтяване на кралството, и земята просветна от принцове, развяти знамена и дарове и клетви в любов.
Те пристигаха от север, и от юг, и от изток. От запад нито един не дойде, тъй като на запад от кралството лежеше златната гора, а зад нея — нощта.
Те пристигаха пеещи и просто шумни, скромни и богати, блестящи и героични, и винаги изпълнени с надежда. Пристигаха от изток, и от север, и от юг.
От запад дойде драконът.
Пристигна внезапно и с огън, като груб септемврийски дар след приятното лято. Пристигна и застана на границите на кралството, и се зае да поглъща неговото богатство, децата и добитъка, посевите и градините, сърните и цветята и овчарите и ловците. Той палеше селищата, опърляше гордостта на хората, изгаряше реколтата, тлъст, люспест и неуязвим, хилейки се със зловещо удоволствие от разрушенията, предизвиквани и от най-лекото движение на опашката му, и от най-слабия шум на сернистото му дихание.