Герои идваха, и се биеха, и умираха.
Бяха изслушани прорицатели, бяха потърсени поличби. Един прегърбен, мъдър човек рече: „Отговорът трябва да дойде, както е дошъл проблемът — от запад, и там могат да отидат само тези, които знаят пътя.“
И принцесата чу това и в сърцето й се посели Зимата, защото тя знаеше пътя, но не искаше да тръгне.
Кралството мрачно навлезе в Зимата, умирайки бавно с напредването на годината. Принцесата мислеше за кралството, което беше на баща й и щеше да бъде нейно, но не искаше да тръгне.
Кралят и кралицата плачеха по време на дългите бели заупокойни молитви за изчезналите хора. Принцесата си казваше, че обича баща си и майка си, но не искаше да тръгне.
Принцове идваха да я спасят, тропайки по замръзналия паваж, подхлъзвайки се по скрежа, и тръгваха в бой да спечелят ръката й, и биваха победени. Принцесата плачеше, но въпреки това не тръгваше надолу по безкрайните стълбища към вратата, която водеше в страната на листата.
И тогава дойде един принц, по-мъжествен от останалите, странно спокоен и недокоснат от страха. Пристигна на бял жребец, израснал и подкован сякаш в други времена. Пристигна маскиран и тих, непреклонен и горд, и каза:
— Аз ще убия дракона.
Тогава кралят рече:
— Ако го сториш, ще имаш всички награди, които мога да ти дам.
И принцът отвърна:
— Не са ми нужни награди.
А принцеса Аминта каза:
— Ако го направиш, ще те взема за съпруг.
И принцът отговори:
— Това наистина го желая.
И той тръгна на бой с дракона, и се срещнаха в люта битка, и драконът рухна в собствения си дим и загина, и се простря неподвижен, и кралството беше освободено.
Но победата си принцът бе платил със смъртна рана, и лежеше умиращ в двореца. И всички лекари от кралството дойдоха и казаха: „Той ще умре, защото няма на тази земя лек за него“. Но един магьосник рече: „Има лекарство за всички такива рани, ала то се намира там, отдето драконът дойде, в мрака оттатък златната гора“.
И когато чу това, принцесата, облечена в траурни дрехи, наметна черно наметало и слезе по стълбите до дъното на света, и влезе в страната на листата, и си рече: „Каквато и да е цената, ще сторя това. Защото обичам този човек, който дойде, без да е един от нашите хора и без да е обвързан с клетва за вярност, и ни освободи. И той ме научи да обичам без изгода, без страх и без мярка, и с този урок ще позная себе си и ще навляза в мрака, каквато и да е цената“.
И тя вървеше през гората, която бе враждебна към нея. Дърветата викаха: „Тя не тръгна заради нейните хора, въпреки че е кралица; тя няма да намери пътя“. И животните казваха: „Срам, срам, тя не пожела да рискува заради майка си и баща си, които я обичаха; тя няма да намери пътя“. И пънчушките пискаха: „Срам!“. И горските гномове кривеха лица в лицето й и казваха: „Ти не пожела да тъжиш за смъртта на другите; ще тъжиш сега“.
И тя се разплака и извика: „Ще издържа всяко наказание, стига да мога да намеря лекарството и принцът да остане жив“.
И когато златните листа проредяха и тя видя първите черни и опушени клони на гората на вечния мрак, един магьосник излезе от стъблото на огромен дъб и застана на пътя й.
— Какво ще дадеш срещу дара, що търсиш? — попита той.
— Живота си — отвърна тя.
И той знаеше, че тя обича живота, тъй като бе млада и красива и златна, като златната гора. И рече с неговия Зимен глас:
— Да бъде. Върви без страх до края на мрака. Нека дърветата не могат те спря, защото те са духовете на тези, които не са издържали изпитанието. Вземи сребърната чаша, която ще видиш до фонтана, и напълни я от този фонтан, и пренеси обратно през мрака. Сполучиш ли да го сториш, водата на живота ще даде на твоя принц здраве и живот отново.
И тя извика от радост. Но Зимният глас продължи:
— И след като той бъде вдигнат от сенките на смъртта, ти трябва да се хвърлиш от твоя балкон долу в златната гора.
— Ще го сторя — каза тя. И не заплака.
И магьосникът видя, че тя не заплака. И след като тя тръгна, той се усмихна, но усмивката му бе студена.
И тя навлезе в мрака. Дърветата се протягаха към нея; техните гласове бяха нищо, мъртви гласове, ехота без гласове, и те казваха: „Остани с нас. Почини си тук. Легни и поспи мъничко. После можеш да продължиш“. И когато тя не спря, те се сплетоха около нея и ехотата станаха зли и крещяха: „Безнадеждно, безнадеждно! Не можеш да запазиш и измоленото, и живота си. Върни се. Спасявай се. Забрави принца. Спасявай собствения си живот.“