С пристигането си в царския дворец Момби разбрала чрез тайните си магии, че враговете вече вървят към Изумрудения град, бързо се оттеглила в стаичката на една самотна кула, заключила се и започнала да прави магии, с които да предотврати завръщането на Плашилото и приятелите му.
Затова Тенекиеният дървар изведнъж се заковал намясто и викнал:
— Колко странно! Уж познавах всяка педя от този път, а май сме се загубили!
— Не е възможно! — възкликнало Плашилото. — Защо смяташ, че сме се отклонили, мили друже?
— Ами ето тази безбрежна слънчогледова нива пред нас — за пръв път я виждам!
Започнали да се оглеждат и се уверили, че ги обгражда гора от тънки високи стъбла, а на всяко стъбло имало огромна слънчогледова пита. И тези пити не само ги заслепявали с ярки червени и жълти цветове, ами се и въртели на стъблата като мънички вятърни мелници, закривали всичко пред тях и те се чудели накъде да тръгнат.
— Това е магия! — извикал Тип.
Докато се озъртали разколебани и объркани, Тенекиеният дървар викнал раздразнено и с вдигната брадва понечил да отсече стъблата пред себе си. Но изведнъж слънчогледите спрели да се въртят и пътниците ясно забелязали във всяка пита лице на момиче. Хубавите личица се вглеждали подигравателно в смаяната група, а после звънко се разсмели на учудването, което предизвикали.
— Стой! Стой! — сграбчил Тип ръката на Дърваря. — Те са живи! Това са момичета!
И в същия миг слънчогледите пак се завъртели, а лицата избледнели и се изгубили в бързото въртене.
Тенекиеният дървар изпуснал брадвата и се свлякъл на земята.
— Жестоко ще е да посека тези прекрасни създания — отчаяно въздъхнал той, — но не виждам как иначе ще продължим.
— Много ми заприличаха на бунтарската армия — замислено рекло Плашилото. — Само не разбирам как са могли да ни последват с такава бързина.
— Според мен е магия — уверено казал Тип. — И някой ни я прави. Навремето Момби ги вършеше такива. Най-вероятно всичко е въображаемо и тук изобщо няма слънчогледи.
— Ами тогава да замижим и да вървим напред — предложил Дърварят.
— Прощавай — намесило се Плашилото, — очите ми са нарисувани и не се затварят. Ти, като имаш тенекиени клепачи, да не мислиш, че всички сме направени като теб?
— А пък очите на Магарето са от чепове — обадил се Джак и се навел да ги разгледа.
— Тогава ти ще яздиш бързо отпред — наредил Тип, — а ние ще вървим подире ти и дано се измъкнем. Аз съм така заслепен, че едва гледам.
Тиквоглавия смело пришпорил Магарето, а Тип се хванал за опашката му и закрачил със затворени очи. Плашилото и Тенекиеният дървар вървели отзад и скоро радостното възклицание на Джак известило, че пътят е чист.
Спрели се да погледнат назад, но не видели и следа от слънчогледите.
Окуражени, продължили нататък. Обаче старата Момби така била променила околността, че като нищо можели да се загубят, ако Плашилото не си спомнило, че може да се ориентира по слънцето. Защото няма магия, която да промени пътя на слънцето, и то е най-сигурният водач.
Но ги чакали още препятствия. Дървеното магаре стъпило в заешка дупка и се строполило на земята. Тиквоглавия хвръкнал във въздуха и животът му щял да секне в същия този миг, ако не бил Тенекиеният дървар да улови главата му и да я предпази от спукване.
Тип веднага я наместил и бързо изправил Джак. Но Дървеното магаре не се отървало така безболезнено. Когато издърпали крака му от заешката дупка, видели, че е счупен и трябва или да се смени, или да се закове, иначе то не можело да върви.
— Лоша работа — разтревожил се Тенекиеният дървар. — Да имаше наоколо дървета, щях да му издялам нов крак, ала тук няма дори храст!
— В тази част на Страната на Оз няма ни огради, ни къщи — отчаяло се Плашилото.
— И какво ще правим? — зачудило се момчето.
— Ей сега ще си впрегна мозъка в работа — отвърнало негово величество Плашилото, — от опит зная, че като размисля, на всичко съм способен!
— Ами тогава хайде да помислим — зарадвал се Тип — и най-накрая може да се сетим как да поправим нашето Магаре.
Насядали в редица на тревата и започнали да мислят, а Дървеното магаре учудено разглеждало счупения си крайник.
— Боли ли те? — съчувствено попитал Тенекиеният дървар.
— Не, никак — отвърнало Магарето, — но честолюбието ми е наранено, като виждам колко съм чуплив.
Известно време седели мълчаливо. Накрая Тенекиеният дървар вдигнал глава и се огледал.
— Какво е онова създание, което иде насам? — възкликнал той.