Другите проследили погледа му и видели, че към тях приближавало най-чудноватото същество на света. Придвижвало се бързо и безшумно по меката трева, след миг застанало пред пътешествениците и ги загледало удивено също като тях.
Плашилото, което запазвало самообладание при всички обстоятелства, го поздравило учтиво:
— Добро утро.
Непознатият свалил шапка с широк замах, поклонил се дълбоко и казал:
— Добро утро на всички вас! Вярвам, че като общност сте в добро здраве. Заповядайте, ето визитната ми картичка.
След тези учтивости той подал картичката си на Плашилото, което я поело, повъртяло я насам-натам и поклащайки глава, я връчило на Тип.
Момчето прочело на глас:
— Майчице! — ахнал Тиквоглавия, втренчен в съществото.
— Колко странно! — обадил се Тенекиеният дървар.
Тип наблюдавал пришелеца с ококорени очи, а Дървеното магаре въздъхнало и обърнало глава.
— Наистина ли сте Клатушкащ се бръмбар? — попитало Плашилото.
— Разбира се, драги ми господине! — отривисто отговорил непознатият. — Не пише ли на картичката?
— Пише — рекло Плашилото. — Но ако смея да запитам, какво означава това „ГР.“?
— Означава Грамадански, сиреч увеличен! — гордо обяснил Бръмбарът.
— А, ясно! — Плашилото критично оглеждало непознатия. — И наистина ли сте увеличен?
— Господине! — повишил глас Бръмбарът. — Виждате ми се човек мъдър и прозорлив. Нима не разбирате, че съм най-малко няколко хиляди пъти по-голям от един обикновен клатушкащ се бръмбар? Следователно очевидно е, че съм увеличен, и няма никакви причини да се съмнявате в този факт!
— Извинете! — отвърнало Плашилото. — Мозъкът ми се пообърка при последното пране. Ще се обидите ли, ако запитам също какво означават буквите „В. О.“ в края на името ви?
— Те показват научната ми степен — снизходително се усмихнал Бръмбарът. — За по-ясно инициалите сочат, че съм високообразован.
— О! — облекчено въздъхнало Плашилото.
Тип все още съзерцавал чудноватата личност. Пред себе си виждал голямо кръгло бръмбаровидно тяло на два тънки крака с нежни стъпала и със завити нагоре пръсти. Самото туловище било по-скоро плоско и както се разбирало от видимите части, гърбът бил тъмнокафяв и лъскав, а предницата — на светлокафяви и бели черти, които в краищата се сливали в общ цвят. Ръцете били тънки като краката, върху дългата шия стърчала главата — човекоподобна, с нос или „пипало“ като извита антена, с уши, които в горната си част също имали антени, щръкнали от двете страни на главата като свински опашчици. Кръглите черни очи били доста изпъкнали, но изражението на Клатушкащия се бръмбар било, общо взето, приятно.
Насекомото носело тъмносин, поръбен с жълто фрак с цвете в бутониерата, бяла дочена жилетка, опъната от широкото му тяло, сиво-бежов плюшен голф, стегнат под коленете със златни катарами, а върху малката му глава, пернат накриво, стърчал черен цилиндър.
Както бил застанал пред удивените ни приятели, Бръмбарът бил висок колкото Тенекиеният дървар и несъмнено никоя буболечка в Страната на Оз не била достигала подобни размери.
— Да си призная — обадило се Плашилото, — внезапната ви поява ме изненада и стресна приятелите ми. Дано това обстоятелство не ви обиди. Надявам се, ще свикнем с външността ви.
— О, моля, не се извинявайте! — искрено рекъл Бръмбарът. — Обичам да стряскам хората, защото не съм обикновено насекомо, и без да искам, будя и любопитство, и възхита у онези, които срещам.
— Така е — кимнало негово величество.
— Ако позволите да седна в августейшата ви компания — продължил пришелецът, — с радост ще ви разправя историята си и ще разберете защо съм тъй необичаен или по-скоро забележителен!
— Говорете каквото ви е угодно — кратко отвърнал Тенекиеният дървар.
И тъй, Клатушкащият се бръмбар се отпуснал на тревата с лице към пътешествениците и им разказал следната история.
Преувеличена история
— В началото на разказа си ще си призная честно, че съм се родил като най-обикновен клатушкащ се бръмбар — искрено и дружелюбно подхванало създанието. — Доволен от съдбата, използвах ръцете и краката си, за да пълзя, мушках се под камъните и се криех сред корените на тревите с единствената мисъл да намеря за храна животинки, по-малки от мен.
От нощния студ се схващах и вцепенявах, защото ходех гол, но топлите утринни лъчи ме съживяваха и ми връщаха жизнеността. Ужасно е това съществуване, но нека не забравяме — такава е орисията на клатушкащите се буболечки, а и на много други дребнички създания, които населяват тази земя.