Решил, че навярно е паднал; дигнал поглед и видял какъв страхотен полет е направил, преувеличен от призрачната светлина на изгряващата луна. Полежал известно време, загледан смаяно в този огромен, белезникав зъбер, който се извисявал нагоре и все по-ясно се откроявал в лунните лъчи. Неговата призрачна загадъчна красота за миг го приковала, а малко по-късно той получил силен пристъп от сподавени ридания и смях…
Дълго след това разбрал, че е близо до долния край на снежната покривка. Под краката си, там, където вече се виждал на лунната светлина един проходим склон, съгледал тъмни и разпръснати между скалите чимове трева. С усилие се изправил: всички стави и крайници го болели. Отърсил се с мъка от полепения по него сняг и продължил да слиза, докато стигнал тревата и там легнал — по-скоро се строполил — до един голям камък, отпил голяма глътка от манерката във вътрешния си джоб и на часа заспал…
Събудили го пеещите птици, накацали по дърветата далече надолу.
Седнал и забелязал, че се намира на едно малко възвишение в подножието на голяма пропаст, прорязана от дола, до който се спуснал заедно със снега. Насреща към небето се издигала друга скална стена. Дефилето между тези пропасти имало посока изток-запад и било обляно от слънчевите лъчи на утрото, които осветявали западната част на падналите скални маси, затварящи устременото надолу дефиле. Под Нунес като че ли имало друга пропаст, също така стръмна, но зад снега в дола той открил един подобен на комин зъбер, по който се стичала снежна вода. По този зъбер би се спуснал само някой отчаян смелчага. Той обаче разбрал, че това не е чак толкова трудно, колкото изглежда, и на края се добрал до друго едно пусто възвишение, а след още едно не особено тежко изкачване по скалите стигнал до стръмен склон, обрасъл с дървета. Огледал се, за да се ориентира, и сее обърнал с лице към дефилето, защото видял, че оттам се открива изглед към зелени поляни, пред които сега съвсем ясно съзрял група каменни колиби с необичаен вид. На моменти се движел с мъка, сякаш се изкачвал по стена, но след известно време изгряващото слънце престанало да озарява дефилето, гласовете на пойните птици замрели, а въздухът станал студен и около него се спуснала тъмнина. Затова пък в далечната долина къщите заблестели още по-ярко. Скоро стигнал до един сипей и сред скалите забелязал — защото бил твърде наблюдателен — непозната нему папрат, която сякаш протягала из цепнатините жилави зелени ръце. Откъснал един-два листа и захапал стеблото — това му помогнало.
На края, към обяд, той се измъкнал от дефилето и се озовал сред огрятата от слънце равнина. Бил вкочанен и капнал. Седнал на сянка под една скала, напълнил манерката си с вода от един извор и я изпил до дъно; преди да се запъти към къщите, останал да си почине.
Странни му се сторили тези къщи и колкото повече гледал долината, толкова по-непозната и особена му изглеждала тя. По-голямата част от повърхността й била застлана със сочни зелени ливади, изпъстрени с безброй красиви цветя, поливани навярно с изключителни грижи и очевидно системно обирани едно по едно. Висока стена обграждала долината, а до нея минавал околовръст напоителен канал, от който излизали малки вади към ливадните насаждения; над тях, по околните скатове, стадо лами пасели оскъдната трева. Тук-там до граничната стена имало навеси, очевидно за подслоняване или хранене на ламите. Напоителните вади се сливали в един главен канал в средата на долината, който бил ограден от двете страни със стена, висока почти колкото човешки бой. Това придавало на усамотеното място изключително градски вид — качество, което се засилвало от факта, че навсякъде се простирали подредени пътеки, застлани с черни и бели камъни, всяка с особен малък бордюр от едната страна. Къщите на централното селище съвсем не приличали на хаотично струпаните планински селца, които той познавал. Те се точели в дълга редица от двете страни на безупречно чистата главна улица; тук-там по разноцветните им фасади се виждала по някоя врата, а средните им стени нямали нито един прозорец. Тяхната разноцветност се отличавала с абсолютна асиметричност — измазани били с някаква смес, ту бозава, ту сива, а понякога с цвят на пясъчник или тъмнокафява. И точно това необикновено оцветяване най-напред подсказало на залутания турист думата „сляп“. „Горкият човек, който ги е правил — помислил си той, — сигурно е бил сляп като прилеп.“
Спуснал се по една стръмнина и така стигнал до стената и канала, които прорязвали долината, а съвсем наблизо каналът изливал излишното си съдържание в дълбините на клисурата като ясна и лъкатушна нишка водопад. Едва сега успял да види в по-далечната част на ливадата няколко мъже и жени, излегнати по струпани купчини трева, сякаш отпуснати в следобедна дрямка. Току до селото имало група полегнали деца, докато край тях трима мъже носели ведра на кобилици по една пътека, която свързвала ограждащата стена и къщите. Мъжете били облечени в дрехи от вълната на лама, имали кожени обувки и колани, а на главите си носели платнени шапки, които предпазвали също врата и ушите. Вървели бавно в редица по един и непрекъснато се прозявали като хора, които цяла нощ са будували. Подходката им носела убедителни белези на благополучие и почтеност. След кратка нерешителност Нунес излязъл напред на скалата, без да се прикрива, и надал мощен вик, който проехтял по цялата долина.