Тримата мъже спрели и заобръщали глави, сякаш се оглеждали. После обърнали лица наляво и надясно и Нунес енергично размахал ръце. Но те като че ли не го забелязали, въпреки ръкомаханията, и след малко упътени към възвишенията, далеч отдясно извикали сякаш в отговор. Нунес отново надал вик, после още веднъж и докато размахвал ръце без никакъв резултат, в мислите му изплувала думата „сляп“. „Трябва да са слепи тези глупци“ — казал си той.
Когато най-сетне след много викове Нунес ядосан прекосил потока по един малък мост, влязъл през портата в стената и ги приближил, той се уверил, че са слепи. Бил сигурен, че това е страната на слепите, за която разказвали легендите. Убеждението дошло съвсем неочаквано, а с него и някакво предчувствие за голямо и завидно приключение. Тримата стояли един до друг, без да го гледат, но ушите им били насочени към него и го преценявали по необичайните за тях стъпки. Стояли близо един до друг, като хора, които се страхуват от нещо, и той забелязал затворените им хлътнали клепачи, като че ли очните ябълки под тях били потънали дълбоко. Лицата им изразявали нещо като страхопочитание.
— Човек — казал единият на едва разбираем испански, — човек е, човек или дух, и идва от скалите.
Нунес обаче пристъпил доверчиво като младеж, който за първи път навлиза в живота. В главата му отново нахлули всички стари разкази за усамотената долина и Страната на слепите, а през мислите му като някакъв рефрен пробягала ей тази стара поговорка:
„В Страната на слепите едноокият е цар!“
„В Страната на слепите едноокият е цар!“
И той ги поздравил най-учтиво. Говорел им и ги оглеждал.
— Откъде идва, братко Педро? — запитал единият.
— От скалите.
— Идвам през планините — отвърнал Нунес, — от страната отвъд, там хората са зрящи. Откъм Богота, където има стотици хиляди хора и където градът не може да се обхване с поглед.
— Поглед? — измърморил Педро. — Поглед?
— Идва — рекъл вторият слепец — от скалите.
Нунес забелязал, че дрехите им били странно скроени, всяка съшита по различен начин.
Сепнал се, когато и тримата едновременно тръгнали към него, като протегнали едната си ръка. При вида на тези разперени пръсти той отстъпил назад.
— Ела — казал третият слепец, следвайки движението му, и здраво го хванал.
Държали те Нунес и го опипвали, като през цялото време дума не продумали.
— Внимавайте — извикал им той, когато един пръст попаднал в окото му. Доловил, че твърде странен им се сторил този орган с трепкащи клепачи. Те отново попипали окото му.
— Интересно същество, а, Корея? — рекъл този, който се казвал Педро. — Пипни само каква твърда коса. Като козина на лама.
— Груб е като скалите, които са го родили — отвърнал Корей, изследвайки с мека и малко влажна ръка необръснатата брада на Нунес. — Може би ще се оправи.
Нунес малко се дърпал, докато го опипвали, но те го сграбчили още по-яко.
— Внимавайте — отново им казал той.
— Говори — казал третият. — Сигурно е човек.
— Хм — промърморил Педро, като пипнал грубата му дреха.
— И си дошъл в този свят? — запитал Педро.
— Дошъл съм от света при вас. През планини и ледници. Ей оттам горе, на половина път към слънцето. От големия свят, който е нататък, дванайсет дена път до морето.
Те, изглежда, не обърнали внимание на думите му.
— Нашите бащи са ни казали, че хората могат да бъдат създадени от силите на природата — обяснил Корея. — В нея са топлината на нещата и влагата, а гнилостта си е гнилост.
— Да го заведем при старейшините — предложил Педро.
— Най-напред извикай — казал Корея, — да не се изплашат децата. Ето ти чудесен случай.
Извикали те и пръв Педро хванал Нунес за ръка и го повел към къщите.