Старецът продължил да разказва на Нунес как времето било разделено на топло и студено, които всъщност са еквивалентите у слепите за деня и нощта, и колко хубаво било да се спи през топлото време, а да се работи през студеното. Така че в този момент, ако не било неговото появяване, целият град на слепците щял да спи. Той заявил, че Нунес навярно е създаден със специална цел да се научи на тяхната мъдрост и да й служи и че въпреки душевната си обърканост и нескопосен вървеж той трябвало да бъде смел и да положи всички усилия в учението. При тези думи всички насъбрани до вратата насърчително си зашепнали. Старецът казал, че нощта — защото слепците наричат своя ден нощ — отдавна вече отминала и следвало всички отново да вървят да спят. Той запитал Нунес дали знае как да спи, а Нунес му отвърнал, че знае, но преди това иска да яде.
Донесли му храна — мляко от лама в една купичка и напукан солен хляб — и го завели на едно усамотено място да яде, без да го чуват, а след това да подремне, докато прохладата на планинската вечер ги разбуди, за да започнат отново своя ден. Ала Нунес изобщо не мигнал.
Вместо това той седнал, където го оставили, за да отпочинат ръцете и краката му, и през цялото време прехвърлял в ума си неочакваните обстоятелства на своето пристигане.
От време на време се засмивал — ту развеселен, ту възмутен.
„Неоформен ум! — рекъл си той. — Още не съм имал сетива! На тях не им е известно, че обиждат своя цар и господар, изпратен от бога. Виждам, че трябва да ги накарам да се вразумят. Я аз да си помисля добре.“
Когато слънцето залязвало, той още си мислел.
Нунес разбирал от красиви неща и му се сторило, че блясъкът по снежните хребети и ледници, които отвсякъде заграждали долината, бил за него най-красивата гледка досега. Погледът му преминал от това недостъпно великолепие към селото и напояваните поля, които бързо потъвали в здрача, когато внезапно го обзели силни чувства и той поблагодарил на бога от все сърце, че го е дарил със способността да вижда.
По едно време дочул откъм селото глас, който викал:
— Ей ти, Богота! Ела тук!
Изправил се с усмивка на уста. Щял да покаже на тези хора веднъж завинаги какво означава за човека неговото зрение. Ще го търсят, ала няма да го намерят.
— Не мърдай, Богота — казал гласът.
Нунес се изсмял беззвучно, направил две-три тихи стъпки и се намерил извън пътеката.
— Не тъпчи тревата, Богота. Не е разрешено.
Самият Нунес едва чул шума от стъпките си. Спрял удивен.
Този, който му викал, дотичал до него по пъстрата пътека. Нунес се върнал на пътя.
— Ето ме — казал той.
— Защо не дойде, като те повиках? — запитал слепецът. Да не би да искаш да те водят като децата? Не можеш ли да чуваш пътя, като вървиш?
Нунес се разсмял.
— Мога да го виждам — отвърнал той.
— Няма такава дума „виждам“ — рекъл слепецът, след като помълчал. — Престани с тези глупости и следвай звука на стъпките ми.
Подразнен, Нунес го последвал.
— Ще дойде моят час — казал той.
— Ще се научиш — продължил слепецът. — На този свят могат да се научат много неща.
— Никой ли не ти е казвал това: „В Страната на слепите едноокият е цар!“?
— Какво значи „слепи“? — запитал нехайно слепецът през рамо.
Минали четири дена, а петият сварил царя на слепите все още в неизвестност, като някакъв недодялан и безполезен чужденец сред своите поданици.
Той разбрал, че било много по-трудно да се провъзгласи за цар, отколкото предполагал, а междувременно, докато обмислял преврата, правел каквото му кажат и научил маниерите и привичките в Страната на слепите. Открил, че работата и движението нощем били особено досадни, и решил, че това трябва да бъде първото, което ще промени.
Те водели скромен, трудолюбив живот, с всичките елементи на добродетелта и щастието, така както тези неща могат да се разбират от хората. Трудът им бил тежък, но не угнетителен; има и достатъчно храна и облекло за нуждите си; имали дни и сезони за почивка; обичали да свирят и пеят; любов царувала между тях.
Удивително било с каква самоувереност и точност се движели те в своя подреден свят. Всичко било направено според нуждите им. Всяка от радиално разположените пътеки на долината имала постоянен ъгъл по отношение на останалите и се различавала по един специален врез на бордюра си. Всички препятствия и неравности на пътеките или ливадата отдавна били почистени. Всичките методи и процедури възниквали естествено, от специфичните им потребности. Сетивата им били необикновено изострени; те можели да чуят дори ударите на сърцето. Отдавна изражението на техните лица било заменено от интонацията, жестовете — от докосването, а работата им с мотика, лопата и вила била спокойна и уверена, като работа в градина. Обонянието им било изключително развито: те можели да разграничават индивидуални различия така бързо, както кучетата, и също така леко и уверено се грижели за ламите, които живеели горе сред скалите и идвали до стената за храна и подслон. Едва когато Нунес се опитал да се защити, разбрал колко спокойни и уверени могат да бъдат движенията на тези хора.