Когато по здрач отидохме в малкия параклис в двора на манастира и говорихме за стенописите, съпругата, учителка по литература в тяхното градче, попита игумена ще им позволи ли да изпеят на френски една молитва към Иисус Христос.
„Ще се радваме да я споделите с нас!“ — покани ги той.
Мъжът и жената запяха. Гласовете им звучаха божествено, като да пееха на своя земя. Онези сред нас, които не разбираха френски, в края на песенната молитва казаха, че са почувствали със сърце и са разбрали смисъла на молитвата.
Защото Бог ни е дал всеобщия език на любовта към Него и ни е обещал — където са двама или трима в Негово име, Той е сред тях…
В съботни и неделни дни в светата обител идват толкова семейства за кръщенета, венчания, изповеди, че ако не ги гледах с очите си, не бих повярвала на цифрата — хиляди. От общуването с тях се разбира, че някои имат дълбоко религиозно чувство, което ги изпълва със смирение, плахост, добродетелност; вярата прозира върху лицата им, те са като озарени.
Други са делови, щедри, весели, те са хора на действието. Някои идват само с молба да нощуват в стаите за поклонници, за да си починат, да се докоснат до рая… Пъстър свят. Понякога си мисля, че набезите ми за непонятност на богослужението на църковнославянски нямат смисъл, защото и така хората търсят Бога, докосват се до Него, Той ги изпълва с вяра… Но зная, че „вярата идва от слушане, а слушането — от Словото Божие“ (Римляни 10:17). Християните, пристигнали за кръщенета, венчания, изповеди, почти никога не присъстват на Света литургия и дори не знаят, че в края има проповед, от която биха чули тълкувание на евангелския текст. Те си тръгват със своите гости веднага след тайнството, което свещеници понякога четат на църковнославянски и рядко в края говорят за смисъла от потапянето в купела. От разговорите с тези новокръстени и нововенчани може да се разбере, че те изпълняват църковната обредност традиционно или с надежда, че Бог ще ги надари изобилно с блага. А само в дни на изпитания, отново спомнили си за Него, идват в храма за изповед и молитва, като разчитат на безмерната Му милост, всемогъщество, благодат…
Приятелка от Католическата униатска църква в София ме покани за първото причастие на внучката си, навършила десет години. В Православната църква не е установен такъв празник, не знаех какво е по-особено в църковния обред, но бях сигурна, че чувството за святост и страхопочитание съм Бога трябва да започне от най-ранна възраст.
На неделната литургия, когато свещеникът излезе от олтара с чашата за причастие и призова всички в храма: „Със страх Божи, с вяра и любов пристъпете!“ — пред него застанаха четири момиченца, облечени в бели рокли, с бели венчета на главите, и 3 момчета, облечени в официални костюми и бели ризи. След като приеха своето първо причастие, те се върнаха отново на първия ред и коленичиха, вглъбени в себе си. Как би могъл човек да повярва в ангелите, ако не ги види в образ като тези Божи деца?
Смисълът на проповедта беше за чудото на празника, в който един млад човек приема завинаги Христос в сърцето си, а Той го въвежда в небесното Си жилище като Свое дете. Завинаги. Свещеникът изказа благодарност на родители и монахини, помогнали в духовната подготовка на децата за този ден.
В ранните векове Христовата църква е изисквала от всички желаещи да се кръстят да имат познание за вярата; да осъзнаят смисъла на светлата промяна в себе си. Този процес на опознаване и преображение продължавал понякога три години, понякога само една. В църквата се е наричал „оглашение на вярата“ и е било невъзможно някой мъж или жена да влезе в басейна за кръщение, без да познава промисъла на Христовото спасение. След тайнството кръщение обикновено се приемало и първо причастие, с което новият християнин изпадал в благоговеен възторг…
Днес много често времето за запознаване с вярата в Православната църква у нас се свежда до минутите, в които се извършва тайнството. Да, Бог може да помогне в изминаването на следващите стъпала към Него. Но колко хубаво би било, ако вярващият осъзнае от най-ранна възраст, че в онзи миг, когато е приел Христос в себе си във вид на хляб и вино, той вече е получил светъл лъч от пътя си към вечността.
След тържеството, посветено на Рождество Христово в края на декември, пред залата чакаше хубаво момиче с големи очи. Представи се, после на няколко човека даде свои визитки, листове, джобно календарче и каза:
— Този календар е за отминаващата година, но от него ще прочетете и ще научите за нас. Ние сме от друга православна църква, основана през 1994 г. в Пловдив, синодът с владиката ни е там. Всъщност знаете, че църкви много, но само нашата е от апостолско време, чиято Нова година започва на седми януари.