Благодарихме й. Знаехме, че има много църкви, че всяка от тях е единствена, истинска, наследена от апостолско време.
След това момичето ни покани за следваща среща в Пловдив, където да се запознаем със свещениците, да научим повече за новата православна църква и да получим кръщение, тъй като всяко друго кръщение е невалидно. Мъж на солидна възраст каза, че ако някой не иска да уважи вярата на своя ближен, той не би го уважавал като ближен, дори да разбере, че е кръстен от св. Йоан Кръстител в река Йордан. Възрастният изказа мнение за зачитане на онези вярващи, които не познаваме лично; а малката изпрати в ада душите на екуменистите, които извършват предателство спрямо чистата вяра и водят към тази заблуда други вярващи…
Тръгнахме си. След разговора пред залата имах усещане, че съм била на бойното поле заради Христос. Въпреки раните ни от ревността по Него продължавах да мисля, че Църквата е семейство на вярващи хора с общ език и молитва, но това не значи, че други вярващи са за ада.
Нищо не бях чела от гръцкия патриарх Христодул, не бях слушала негови проповеди и беседи. От новините разбрах, че е починал на 28. I. 2008 г., а няколко дни по-късно получих вестника „pravoslavie. bg“ (бр. 4, 1. II. 2008 г.) Тук прочетох негова беседа, произнесена пред дейци на народната просвета в залата на Археологическия институт в Атина на 30 януари 2000 г. Прочетох я на един дъх и ми се стори, че вече покойният патриарх е бил мой баща. Или учител. Или възпитател на възгледи, мисли, чувства относно Църквата днес — новият й живот в новото европейско време; стилът на православните традиции и реалната потребност от приобщаване към проблемите на младото поколение; самотата, която бичува децата заради отчуждението в семействата, застрашения морал… Съвременен, актуален, смел, гръцкият духовник говори от името на всички и не щади при самокритика допуснатите нравствени слабости в обществото. Ала и от висотата на трона, короната, жезъла, патриархът не може да промени със словото си грубия материализъм, завладяващ все по-дълбоко и повсеместно сърцата на хората, дори на вярващи християни…
Негово Блаженство патриарх Христодул вече не е между живите двигатели на Православната църква. А може би точно след преминаването му в царството на Всемогъщия името му ще просиява и призовава за благодатни промени в Третото хилядолетие от Рождество Христово!
След 1990 г. близо десетина години статии за добро и милосърдие почти не се срещаха във всекидневниците. Свободното комерсиално слово и до днес предпочита убийства, проституция, катастрофи; църковните празници се отбелязват по клише. Докато ми връщаха статиите за християнството, най-често получавах съвет: „Пиши в стил уестърн и ще спечелиш пари, почитатели, име!“ Тръгвах си огорчена, осъзнала факта, че не съм Св. Георги, който с копието си може да унищожи змея.
През зимата на 2002 г. предложих във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски“ проект за свободна докторантура на тема: влиянието на някои медии върху психиката на гражданите и морала на младите хора. Обясних позицията си за законово ограничаване на медийната свобода, когато тя заплашва физическото и психическото здраве на хората. Няколко преподаватели ме предупредиха, че такава разработка не може да се защити, тъй като вече никой няма право да ограничава свободата на словото!
След този отговор реших, че няма повече да работя върху темата; без да воювам, ще търпя онова, с което не съм съгласна. Отдушник за вътрешния бунт срещу злоупотребите с духовната свобода намирах у приятели от Богословския факултет и църквата, които споделяха убежденията ми. Скътах всички ръкописи на докторантурата в най-ниското чекмедже на бюрото и отидох да живея в планината. След няколко месеца спокойствие получих ненадеен сън: по здрач жънем нива с жетвари. Те се навеждат, работят постоянно, а аз, уморена и отегчена от труда, реших, че няма смисъл повече да връзвам снопи. Реших да се прибера вкъщи, дори си тръгнах, но чух зад себе си мъжки глас: „Защо спря? Продължавай!“
До обед мислех за посланието, а когато надвечер разлистих Евангелието на Лука, попаднах на отговора: „… излезе сеяч да сее семе, и когато сееше, едни зърна падаха край пътя и бяха потъпкани, и птиците небесни ги изкълваха; а други паднаха на камък и като поникнаха, изсъхнаха, защото нямаха влага; други пък паднаха между тръни; и израснаха тръните заедно със семената и ги заглушиха; а други паднаха на добра земя и като изникнаха, дадоха плод стократен. Като каза това, извика: който има уши да слуша, нека слуша.“ (Лук. 8:6–8)