Мъри Лейнстър
Странната история на Джон Кингман
Всичко започна в мига, когато доктор Брайдън реши да прегледа историята на болестта на някой си Джон Кингмън.
Създадената няколко години преди провъзгласяването на независимостта на Съединените щати Мидуилска Психиатрия заслужено се гордеше с картотеката си, но в картона на Джон Кингмън младият доктор Брайдън откри за свое учудване прекалено много пропуски.
Там бе записано:
Фамилия: Кингмън
Име: Джон
Цвят на кожата: бял
Пол: мъжки
Ръст: 5 фута и 8 дюйма
Цвят на косите: черно-кафяв
Забележка: физически недостатък; пациентът на двете си ръце има по шест пръста. В излишните пръсти има кости; пръстите функционират нормално.
Възраст: черта
Националност: черта
Място на раждане: също черта
Диагноза: нетипична параноя с ярко изразена мания за величие, без да се съпровожда, както е обикновено, от мания за преследване.
Забележка: пациентът не разбира добре английски (ако въобще разбира). Не говори.
Следваха още три графи:
Близки родственици: черта
История на болестта: черта
Дата на постъпването: отново черта
За Мидуилската Психиатрия картона бе учудващо непълен. Ако пациентът биваше взет някъде от улицата и не са могли да установят личността му, тогава възрастта и националната принадлежност действително щяха да останат неизвестни. И в този случай напълно естествено, че близките родственици и мястото на раждане също ще липсват. Но историята на болестта — най-малкото, изреждането на събитията, предшествували постъпването в болницата, — би трябвало да има. И съвсем сигурно, на картона трябва да има датата на постъпването!
Младият доктор Брайдън беше крайно ядосан. Неотдавна Ейтцън предложи нов метод на лечение: еуфоричен шок и Брайдън нямаше търпение да го изпробва, — разбира се, на болен, който няма друга надежда да се излекува. Той даде картона в регистратурата с молба за справка.
Само два часа по-късно доктор Брайдън лежеше в зелената трева пред административния корпус и с удоволствие подръпваше дим от лулата, напълнена с отвратителен тютюн. Над главата му се простираже чудесното синьо небе, а сенките от алеята на дъбовете образуваха по ливадата странни фигури. Той се бе задълбочил в „Американски психиатрически журнал“. Статията се наричаше „Реакция на еуфоричния шок на десет души болни от параноя“. До него царствено бе вдигнал глава Джон Кингмън. Облеклото му, както на всички бедни пациенти без никакви роднини, се състоеше от странно съчетание на избелели парцали. Погледът му бе устремен нейде в пространството. Първото впечатление от него бе на човек, който се смята неизмеримо над простосмъртните. На възраст изглеждаше доста неопределено — някъде между четиридесетте и шестдесетте. Китките с шестте пръста грациозно бе поставил на коленете си. Той с необикновена искреност пренебрегваше хората и всичко, с което те се занимаваха.
Докторът дочете статията. Замислено посмукваше угасналата лула и поглеждаше под вежди Джон Кингмън. Хората с болни души се държат непредсказуемо и с тях трябва да се държиш като с деца или диви животни — основното е да не ги изплашиш.
— Джон — каза той замислено, — мисля, че ще успеем да Ви излекуваме.
Кингмън с пренебрежение погледна младия лекар. Изглежда го забавляваше, че някакво си човече е събрало достатъчно нахалство да се обръща лично към самия Джон Кингмън, който е така над простосмъртните, че подобна наглост дори не го дразни.
— Тук, сигурно Ви е скучно — каза Брайдън все така замислено. — Смятам, че нещо може да се направи. Собствено казано…
Той забеляза, че към него се приближава чиновникът от регистратурата, изглеждаше нещо разстроен, и замълча. В ръцете си държеше картона, получен от доктор Брайдън преди два часа.
— А-а… докторе — объркано замънка той, — нещо не е наред. Дори много… С документите, имам пред вид.
Появата на още едно жалко същество Джон Кингмън стана още по-отнесен, ако това въобще бе възможно. Той се взираше в пространството, божествено равнодушен към тези нищожества.
— Да? — заинтересува се Брайдън.
— Липсва датата на постъпване! — изрече чиновника. — Вие добре знаете, че всяка година се прави пълен списък на пациентите. Помислих си, че ако първо погледна в коя година се появява за пръв път името му, после само в тази година ще търся документите му. Но дори в списъците от преди двадесет години има името Джон Кингмън!
— Тогава погледни в списъците преди тридесет години.
— Аз… аз… погледнах и там — с труд промълви чиновникът. — Той и тогава е бил тука.
— А преди четиридесет? — попита докторът.