Чиновникът преглътна мъчително.
— Доктор Брайдън — отчаянието караше гласът да трепери. — Аз се порових в архива, където се пазят документи още от 1850 година. Той… той още тогава е бил сред пациентите!
Брайдън скочи и инстинктивно изтръска полепналата трева.
— Ама че глупости! — каза той. — Това е преди деветдесет и осем години!
Чиновникът съвсем се предаде.
— Знам това докторе. Тук нещо не е наред! Към регистратурата никога не е имало някакви претенции. Аз работя тук от двадесет години и…
— Сам ще дойда и ще погледна — реши докторът, — а вие извикайте санитар, който да отведе болния в стаята му.
— До-добре докторе. Вед… веднага.
И в същият миг доктор Брайдън забеляза, че Джон Кингмън е благоволил да му обърне внимание. В погледа му се четеше такова високомерно снизхождение, че би довело до яростно избухване когато си иска, но лекарите умеят да възприемат поведението на болните като проява на определени симптоми, а не като нещо лично.
— Това е просто смешно — изръмжа Брайдън и се обърна към пациента (както подобава на добър психиатър), като към напълно нормален човек. — Вие не бихте могли да прекарате тук деветдесет и осем години!
Дясната му ръка с шесте си пръста се размърда. Джон Кингмън показа с пръстите, че иска да пише. Брайдън му подаде молива си, порови се в джобовете и намери листче хартия.
Погледът на Джон Кингмън продължи да бъде все така занесен и той дори не поглеждаше, какво правят ръцете му. А те рисуваха бързо и умело. След няколко секунди болният върна молива и листа и отново се върна към божествената безразличност спрямо простосмъртните. Но сега на лицето му витаеше едва забележима усмивка, прекалено тържествена и презрителна.
Брайдън погледна рисунката. Това бе някакъв чертеж. Линиите се преплитаха сложно, а в центъра имаше нещо неразбираемо с неправилна форма. Това не приличаше на обикновените драсканици на лудите. Макар и със загадъчно съдържание, рисунката изглеждаше абсолютно разумна. В проявите на повечето психозаболявания има нещо общо и това е детското. Но този случай бе някакво изключение. А и чертежът изглеждаше някак си на познато нещо. Някъде и някога Брайдън бе виждал подобно нещо. Това няма никакво отношение към психиатрията, но…
Брайдън сгъна листа и го прибра в джоба си.
— Това не е по моята част, Джон — каза той на Кингмън. — Но аз ще направя справки. Мисля, че мога с нещо да ти помогна.
Дойде санитарят и Джон Кингмън позволи да го отведат. По-точно казано той с величествена осанка шествуваше пред санитаря и небрежно се отдръпваше при докосванията му, сякаш това представляваше светотатство, което жалкият човек, поради невежеството си, не бе в състояние дори да осъзнае.
Само половин час бе нужен на доктор Брайдън заедно с чиновника да прегледа всички документи, като започна от най-последните. Постепенно печатаното се замени с ръкописно, а хартията пожълтя. Но и в най-старите регистрационни книги на Източно-Пенсилванската лудница (която през 1850 година стана Мидуилска болница за душевни увреждания) на пожълтелите страници с избеляло мастило всяка година се споменаваше името Джон Кингмън. На две места имаше забележки. Първата бе написана в 1880 година. Някой от медицинския персонал (през онези години не съществуваше понятието психиатър) бе нанесъл: „Висока температура“. И нищо повече. А в 1853 година против името на Джон Кингмън бе добавено с грижлив почерк: „Този човек на всяка ръка има шест пръста“.
Надписът бе направен преди деветдесет и пет години.
Докторът погледна развълнувания чиновник. Историята на присъствието на Джон Кингмън в болницата не се побираше в никакви рамки. Авно за объркания човечец това означаваше, че се хвърля сянка на регистрацията и следоветелно на собствената му репутация. Той ще нервничи до мига, в който се намери виновника за грешката, желателно — някой негов предшественик.
— Някой е забравил да напише обяснителна записка — предположи докторът, макар в дъното на душата си да не вярваше. — Сигурно в болницата е бил приет неизвестен човек, който е бил записан напосоки под името Джон Кингмън. С течение на времето е умрял, а името е станало нарицателно. Така са почнали да наричат тези пациенти, чиито личности е било невъзможно да установят. И когато поредният Джон Кингмън умирал, името му слагали на следващият безименен пациент. Това е всичко!
Чиновникът с радост тръгна да проверява тази хипотеза, но самият Брайдън не вярваше в нея. Още през 1853 година някой бе отбелязал, че пациентът притежава на всяка ръка по шест нормални пръсти. Малко е вероятно, че в една и съща болница, макар и в продължение на цяло столетие, може да има двама подобни болни?