Брайдън се замисли и реши да направи справка в музея на болницата. Там се съхраняваха, но не се показваха приспособления с които лекували душевноболните в онези години, когато Мидуилската болница била току-що основана (в 1776 година). Това е най-старото подобно заведение в Съединените щати, но да се вижда по какъв начин лекували пациентите (Още ги наричали луди), е направо неприятно.
Но двевниците от онези години се бяха запазили. Подвързията бе от телешка кожа, хартията — плътна и гланцова, почеркът — калиграфски. Доктор Брайдън прехвърляше том след том. Той срещна името Джон Кингмън в 1820, 1801, 1795 години. В списъка на 1785 то липсваше. Брайдън намери записа за постъпването му в болницата през 1786 година. На двадесет и първи май 1786 година (десет години след откриването на Мидуилската болница), преди сто шестдесет и две години, в книгата бе записано:
„Нещастниятъ безумецъ що приехме днесъ бе именован Джонъ Кингманъ, тъй щото се държи съ достойнство кралско. Висотата му е 5 фута и 8 дюйма. Не знае английски, нито другъ язикъ некакъвъ, известенъ на учените люде в окръга. На всека ръка има по шестъ пръста, но пръстите шести са правилни по формата си и действуватъ нормално. Докторътъ Сънфордъ отбеляза, дето има голема телесна температура. На лявата му плешка има странна рисунка, що въ очите на науката не се явява татуировка. Безумието му се състои въ туй, щото се смята за толкова великъ, та не забелязва околните люде, та затуй ако го не бяха затворили в болницата, щеше да погине отъ гладъ. На три пъти по време на прегледъ той властно протега ръка за писмени принадлежности и рисува някакви изображения сложни, но безъ никакъвъ разумъ, както всичките учени люде показаха. За лудъ го призна консилиумъ въ съставъ докторъ Сънфордъ, докторъ Смитъ, докторъ Хейлъ и докторъ Боуда.“
Младият Брайдън препрочете записа, после го потрети и се почеса по главата. Когато чиновникът се върна и разстроен му съобщи, че през дългата история на болницата пациент на име Джон Кингмън не е умирал, той не се учуди.
— Напълно е вярно — каза той на чиновника, който се приближаваше към началните фази на истерическия припадък. — Той действително не е умирал и аз искам този Джон Кингмън да бъде прегледан основно. С него отдавна никой не се е занимавал. Изглежда сто шестдесет и две години е бил забравен. Моля ви, намерете ми всички документи, които се отнасят за постъпването му в болницата. Това е станало на 21-и май 1786-а година.
И си тръгна, като остави чиновника в състояние близко до шоковото. В главата на чиновника възникна мисъл, че самият доктор Брайдмън е полудял, но когато намери търсените книжа, реши, че в най-скоро време и той ще попълни редовете на пациентите.
Когато Джон Кингмън бе доведен в лабораторията, му стана смешно. В продължение на десет секунди (Брайдън не сваляше очи от него) той разглеждаше суперсъвременното научно оборудване. И не възникна съмнение, че веднага схвана не само предназначението на всеки предмет, но и начина, по който се използува. Пациентът искрено се забавляваше, а когато погледна рентгеновия апарат, усмивката му изрази такова презрение, че на рентгенолога косите му настръхнаха.
— Не откривам никакви следи на параноя — изрече Брайдън. — Когато тук се появяват болни от тази болест и им показват механизми с неизвестно за тях предназначение, те започват да изпитват подозрение, че след малко ще започнат да ги измъчват или дори ще ги убият.
Джон Кингмън погледна Брайдън, протегна шестопръстата си ръка и показа с жест, че иска да рисува. Взе молива и листа от доктора и небрежно нахвърли някакъв чертеж. Когато го довърши се захвана със следващия. Като свърши, подаде рисунките на Брайдън и потъна в привлекателната поза на невероятно презрение към всичко човешко.
Брайдън погледна изрисуваните схеми и повика рентгенолога.
— Това прилича ли ти на схема на рентгенов апарат? — попита сухо той.
Рентгенологът само замига усилено.
— Той не използува общоприетите символи — започна той колебливо. Но ако… ами да. Така е обозначил катода… а тук… ехей, да-а-а… — замисли се дълбоко. — Но моля ви, тук трябва да бъде съвсем иначе! — изучи внимателно чертежа и възбудено продължи. — Погледни, той е поставил подобно поле като на електронен микроскоп! Каква идея! Ако се направи така, ще се получи прав поток електрони и по-тесен рентгенов лъч…
— Наистина е интересно! — прекъсна Брайдън излиянията на рентгенолога. — А какво е това на втория чертеж? Още един рентгенов апарат ли?
Рентгенолога се прехвърли не следващия лист и като помълча съсредоточено известно време каза със съмнение в гласа си: