— Което не знам, не знам. Той въобще не използува общоприетите символи. Ето същото обозначение за катода, като на първия чертеж, а тода пък… прилича на приспособление за ускоряване на потока електрони. Нущо като тръбата на Кулидж. Само че… — почеса се по главата. — Май се сещам, какво се е опитал да начертае. Ако такова нещо наистина задействува, то ще може да работи с всяка лъчева тръба и всякакво приложено напрежение. Аха! И цялото излъчване остава вътре в тръбата. Няма никаква опасност. Гледай ти, това нещо може да работи и от захранване на проста батерийка! Лекарите ще носят рентгеновите апарати в куфарчетата си!
Той все повече се възбуждаше. Накрая замърмори:
— Това изглежда безумно, но… Слушай, докторе! Остави ми този чертеж да го изуча подробно. Поразително! Господи! Това е!… Та аз ще мога да направя такава машинка и да я използувам. Не всичко ми е още ясно и затова…
Брайдън издърпа от ръцете му листата и ги прибра в джоба си.
— Джон Кингмън — каза той, — е пациент вече шестдесет и две години. Струва ми се, че има още с много неща да ни изненада. Е, време е за работа!
А на самият Джон Кингмън явно му беше доста смешно. При всякакви други обстоятелства това му поведение (той се държеше с присъстващите като с кретени), би разярило събеседниците му. Той бе начертал схемите с вида на възрастен, който си играе с малки деца. Погледна термометъра и презрението му нарасна. И позволи снисходително да му измерят температурата под мишницата. Електрокардиографът предизвика интерес като някаква непозната играчка. Усмихна се, когато снимаха татуировката на плешката. И всичко това с радушно презрение. Той бе така над всички ставащо, че дори не се дразнеше от примитивното им любопитство.
Затова пък Брайдън ставаше все по-бледен и бледен. Температурата на Кингмън бе 105 по Фаренхайт. И същата температура бе измерена и през 1850 година (преди деветдесет и осем години) и през 1786 (преди век и половина). А на външен вид приличаше на четиридесет, е, петдесет годишен. Честота на пулса — сто петдесет и седем удара в минута. Докато електрокардиографът показваше нещо абсолютно несъобразно.
— Може да се помисли, че има две сърца — помисли Брайдън.
Рентгеновите снимки взе предпазливо с вид, който очакваше да види на тях нещо съвсем невероятно. И видя! Когато Джон Кингмън е бил приет в болницата, още не са съществували рентгенови апарати. И естествено снимки не са му правили. А той имаше две сърца. И три ребра в повече на всяка страна. Дори лакътните стави изглеждаха други. Да не споменаваме за четирите допълнителни прешлена. И формата на зъбите се отличаваше от обикновената.
Обследването свърши и Джон Кингмън впрери очи в Брайдън с презрително тържество. Мълчеше и бе обвит в достойнство като с плътно наметало. Докато позволи мълчаливо на санитаря да го облече, гледаше гледаше с достойнство пространството и мислеше за нещо недостъпно на простосмъртните. Подле снисходително се обърна към Брайдън и снизходително помоли с пръсти, че иска да пише. Докторът прибледня, но подаде лист и молив.
Джон Кингмън благоволи още един път да погледне на листа на който бе рисувал. Върна го на Брайдън и отново се вдълбочи във величественото си равнодушие. На листчето сега имаше още десетина схеми. Първата бе точно копие на нарисуваната пред административния корпус. Непосредствено до нея друга, приличаща на първата, но не съвсем. Третата бе нещо средно между двете. Всеки следващ чертеж крачка по крачка проследяваше измененията до последните две. Едната по пътя на съвършените логически вариации се връщеше към първоначалното положение, а втората представляваше нещо невероятно сложно и оплетено, като централната част се разделяше на две секции, здраво свързани помежду си.
На Брайдън му спря дъхът. Както озадачения рентгенолог от непознатите символи, с които се изразяваха познати идеи, така и той отначало не можа да разбере познатото в първата картинка. Но последната поясняваше всичко. Почти напълно съвпадаше с таблиците, които поясняваха делението на атомното ядро при верижна реакция. Ако се предположи, че Джон Кингмън не е луд, ставаше очевидно, че е изобразил физически процес, който започва в нормалните и стабилни атоми и завършва при нестабилните, като един от изходните атоми се връща в първоначалното си състояние. Накратко казано, това бе процес на физическа катализа, в резултат на която се получаваше свободна атомна енергия.
Брайдън погледва вътре в презрителните и несмешливи очи на Джон Кингмън.
— Ти победи — каза той с несигурен глас. — Аз както и преди смятам, че си луд, но ако това е наистина така, то ние сме още по-луди.