Документите за приемане на Джон Кингмън в болницата бяха на сто шестдесет и две години. Хартията бе пожълтяла и станала крехка и чуплива. Орфографията и начините на изразяване изглеждаха странни, дори често смешни. В тях се казвеше, че Джон Кингмън бил намерен на 10-и април 1786-а година. Пръв го видял Томас Хокс, който карал пшеница за град Аврора в щата Пенсилвания. Дрехите на Джон Кингмън изглеждали странни и се различавали от обичайните за онова време. Платът наподобявал коприна, но същевременно изглеждал метален. Хокс се удивил, но решил, че това е някакъв бродещ артист, който си е пийнал малко повече и сега се е заблудил, а костюма е забравил да свали след преставлението. Той спрял каруцата си и поканил любезно непознатия да се качи. Попитал го как се казва. Непознатият презрително мълчал и въобще се държал високомерно. Хокс попитал видял ли е той падащите през нощта звезди, за които всички в града говорели. Но и този въпрос бил пренебрегнат. Когато пристигнали в града той с истинско кралско достойнство се изправил сред улицата и презрително се огледал. Около него се събрала тълпа, която непознатият високомерно не забелязвал. Той с величествен жест повикал солидния възрастен мъж на име Уичерли, навел се и започнал нещо да рисува в прахта. Но когато мистър Уичерли нищо не разбрал от картината, пришълеца започнал ядосано да плюе в тълпата. Хората се възмутили и непознатият бил прибран в полицейския участък.
Брайдън търпеливо изчака главният лекар на Мидуилската болница и човекът от Вашингтон да прочетат пожълтелите от времето страници. После спокойно обясни:
— Той, разбира се, е луд. Типичен параноик. Той е убеден в превъзходството си пред нас, както, например, Наполеон или Едисон, ако се окажеха внезапно сред австралийските аборигени. Може би Кингмън е прав, както биха били и те прави. Но ако беше нормален, би могъл да го докаже. Вместо това е погълнат от съзерцанието на собственото си величие. Така че той е типичен параноик. Може смело да се предположи, че той е станал луд, преди да се появи сред нас. Но му липсва манията за преследване.
Главният лекар каза шокирано:
— Доктор Брайдън! Вие го казвате така, сякаш този човек е пришълец от космоса!
— Така си е! — натърти Брайдън. — Температурата на тялото му е сто и пет градуса. Обикновен човек не би преживял дълго с такава температура. Той има излишни ребра и прешлени. Ставите му са различни. И накрая — има две сърца. Ние изследвахме системата на кръвообращение с инфрачервено излъчване и тя се различава от човешката. Освен това се числи към пациентите на болницата вече сто шестдесет и две години. Дори да е човек, то той най-малкото е необикновен човек.
Чиновникът от Вашингтон запита с интерес:
— Доктор Брайдън, как смятате, откъде е дошъл?
Докторът разпери ръце, преди да отговори:
— Може само да се гадае. Но аз изпратих фотокопия на схемите му в Бюрото за Стандарти и написах съпроводителна записка, в която казвам, че това е нарисувано от наш пациент и ми напомня нещо от ядрената физика. Попитах ги, действително ли е така? — Той погледна човека от Вашингтон. — И след тридесет и шест часа се появявате вие. Доколкото мога да преценявам, това означава, че Джон Кингмън наистина притежава познания в областта на ядрената физика.
— Наистина притежава — тихо произнесе човекът от Вашингтон. — Чертежите на рентгеновите тръби също са интересни, но останалото… Както успяхме да разберем, на тях е посочен начин за получаването на енергия от силиций, един от най-разпространените елементи на Земята. Така че, доктор Брайдън, откъде е този човек?
Брайдън стисна зъби.
— Вие сигурно сте забелязали, че в документите се споменават падащи звезди, които в онези години са предизвикали доста приказки. Аз прегледах тогавашните вестници. Те пишат за голяма звезда, която се спуснала на Земята, а после, както споменават няколко заслужаващи доверие свидетели, отново се издигнала. А след известно време по небето пролетели още няколко звезди, но нито една от тях не паднала на Земята.
Главният лекар се усмихна:
— Удивителното е, че след такива заявления болницата ни не се е напълнила до край с пациенти.
Човекът от Вашингтон дори не се усмихна.
— Според мен — замислено каза той, — октор Брайдън иска да каже, че на Земята се е спуснал космически кораб, оставил е Джон Кингмън и си е заминал. Може би тях са ги преследвали.
Главният лекар на болницата се разсмя, с което показа, че е оценил добре шегата.
— Ако Джон Кингмън е наистина пришълец — каза човекът от Вашингтон, — и е долетял отнякъде преди около двеста години, където са знаели за атомната енергия и ако наистина е бил луд, той тогава е откраднал кораба и е бягал. Него, естествено са го преследвали и той е бил принуден да се приземи тук.