— Ние дори не можем да се досетим, какво го е изкарало от релсите — разсъждаваше докторът. — Но той не е успял да го превъзмогне и е предпочел да се утешава с илюзиите или иначе казано потърсил е изход в безумието. И е живял в това си скривалище повече от век и половина, преди да се захванем с него. Ние не му предоставихме нито миг покой, не му позволихме да запази прекрасните заблуждения за величие и могъщество. Ние бяхме безжалостни. Разпитвахме го, надхитрявахме го. И накрая едва не го отровихме! И заблудите му не понесоха изпитанията. Той не можеше да си признае, че не е бил прав, както не можеше да се примири с илюзиите си. Остана му само един изход — да забрави всичко. И той стана малоумен. В действителност състоянието му сега е всъщност инфантилност. Той просто е избягал в детството си. Затова неговият Ки стига само до деветдесет. Представяте ли си, какво е числото, когато е бил възрастен на планетата си. А сега разумът му е на дете. Той дори спи в ембрионално положение. И това е предупреждение. Още един опит да влезем в главата му — и ще избяга в единственото място, което още му остава: абсолютната пустота на разума; в празнотата на нероден младенец!
Той представи доказателства и те бяха неоспорими. Накрая, макар и неохотно, Джон Кингмън бе оставен на мира.
Пришълецът и сега работи в регистратурата на Мидуилската Психиатрия, защото само там ръцете с шестте пръста не предизвикват съмнителни коментарии. Той е много акуратен и напълно щастлив.
Но непрекъснато го наблюдават. Единственият въпрос на който нито той нито някой друг може да отговори е, колко време ще живее още. Сто и шестдесет и две години е само част от живота му. Но ако не го знаеш, на вид ще му дадеш най-много петдесет.