Гилбърт Честъртън
Странната книга
Професор Опеншоу се гордееше с това, че бе отдал целия си живот на изследването на свръхестествените явления и винаги се ядосваше, когато някой каже, че духове не съществуват.
— Аз съм човек на науката — каза той една сутрин на своя приятел отец Браун, докато стояха на външните стълби на хотела, в който току-що бяха закусили. — Опитвам се да обясня научно свъхестествените явления. Но случаите на изчезване на хора са много по-трудни за обяснение. Сутринта получих необикновено писмо от един многоуважаван стар мисионер. Ще ме посети в моя офис този предиобед. Ако имаш възможност да обядваш с мен, ще ти кажа резултата.
— Благодаря ти за поканата. Ще дойда — каза отец Браун.
Те се сбогуваха и професорът се отправи към своя малък офис, който използуваше за подготовка на научните си доклади. Той имаше само един клерк на име Беридж, който седеше на малко бюро в предверието и правеше някакви изчисления. Опеншоу се спря да попита дали се е обаждал господин Прингъл. Клеркът отвърна отрицателно и продължи машинално да събира цифри.
— Впрочем, Беридж — каза професорът, — когато господин Прингъл дойде, изпрати го направо при мен. Ти продължавай своята работа. Бих желал да имам тези изчисления до довечера. Ако закъснея, остави ги на бюрото ми.
И той влезе в кабинета си, продължавайки да мисли върху проблема в писмото на Прингъл. Професорът седна в голямото удобно кресло и прочете още веднъж писмото, в което господин Прингъл умоляваше да се срещне с него по повод няколко странни случая на изчезване на хора.
Опеншоу се изненада, когато вдигна поглед и видя, че мисионерът е вече в стаята.
— Вашият клерк ми каза, че мога да вляза веднага — извини се господин Прингъл и се усмихна широко. Усмивката му почти се загуби в гъстите червеникаво-сиви мустаци и брада, имаше чип нос и открит дружелюбен поглед.
Професорът притежаваше способности на детектив. Веднага можеше да определи дали човек е честен, или шарлатанин. Огледа с голямо внимание своя посетител, но не можа да намери нищо подозрително във външния му вид. Откритите засмени очи на мисионера не можеха да бъдат очи на шарлатанин.
— Вероятно мислите, че си правя шега с вас, професоре — каза господин Прингъл, — но трябва да разкажа своята история на някой познавач, защото е истинска. И точно толкова трагична. Накратко, бях мисионер в един малък пост сред гъстите гори на Западна Африка. Единственият друг бял човек там беше началникът на областта капитан Уейлс. С него бързо се сприятелихме. Един ден, след кратко отсъствие, той се върна в своята палатка и каза, че иска да ми довери нещо. В ръцете си държеше стара книга с кожена подвързия, която постави на масата до своя револвер и до един стар арабски меч. Каза, че книгата принадлежи на човек, от чиято лодка току-що бе слязъл. Въпросният човек му казал, че никой не трябва да я отваря и да поглежда в нея. Който го стори, ще бъде мигновено отнесен от дявола, с други думи — ще изчезне. Уейлс, разбира се, му отвърнал, че това са глупости, и те се скарали. Краят на тази история е много странен. Капитан Уейлс казал, че човекът погледнал в книгата, после я изпуснал, отишъл към края на лодката и…
— Един момент — прекъсна го професорът, който си водеше бележки. — Преди всичко друго искам да зная, казал ли е той на Уейлс откъде е взел книгата или на кого принадлежи?
— Да — отвърна Прингъл вече съвсем сериозно. — Казал, че книгата е на д-р Хенки, пътешественик из източните страни, който в момента се намирал в Англия. Точно той го предупредил да не я отваря и да не поглежда в нея. Магията била демонстрирана, когато човекът, който погледнал в книгата, се оказал отвъд борда на кораба и никой повече не го видял.
— Вие вярвате ли на тази история? — попита след кратка пауза Опеншоу.
— Да, вярвам — отвърна Прингъл. — Вярвам й по две причини. Първата, защото Уейлс беше много честен. Той каза, че човекът прехвърлил борда в тих и спокоен ден, а не се чул никакъв шум.
— А другата причина? — попита професорът, след като няколко секунди мълчаливо гледа бележките си.
— Втората причина е това, което видях с очите си. — Последва ново мълчание, след което продължи: — Казах ви, че капитан Уейлс постави книгата до меча на масата. Палатката имаше само един вход, а аз бях застанал до него с лице към гората и с гръб към моя другар. Той стърчеше до масата, мърмореше, че е глупаво в двайсети век някой да се страхува да отвори книга и че защо, по дяволите, да не я отвори той. После някакъв инстинкт ме накара да му кажа, че е по-добре да не прави това и че е по-добре книгата да бъде върната на д-р Хенки. „С какво би могла да ми навреди?“ — попита неспокойно той. „С какво ли? — отвърнах аз. — А какво се случи с твоя приятел в лодката?“ Той не отговори. Може би не знаеше какво да отговори. „Как си обясняваш случилото се в лодката?“ — продължих аз. Той отново не отговори. Тогава се обърнах и видях, че бе изчезнал. Палатката беше пуста. Книгата лежеше отворена върху масата с лицето надолу, сякаш той я беше оставил така. Мечът беше на земята близо до другия край на палатката, а в брезента зееше голяма дупка, сякаш някой си беше проправял път с него, за да излезе навън. От този ден аз никога повече не видях капитан Уейлс, нито чух нещо за него. Подвързах книгата с амбалажна хартия и пристигнах в Англия с намерението да я върна на д-р Хенки. Тогава прочетох един доклад във вашия вестник с хипотеза за такъв род неща и реших да се отбия и да ви разкажа тази история.