Професор Опеншоу остави писалката и огледа внимателно мъжа от другата страна на масата. Беше срещал всякакви шарлатани и какви ли не ексцентрични и необикновени типове. Нормално би било да започне със здравата хипотеза, че тази история е една нагла лъжа. Да, най-добрата хипотеза щеше да бъде точно тази! И все пак не можеше да повярва, че мъжът насреща е просто един лъжец — не се опитваше да се представя за честен, както правеха повечето шарлатани. Изглеждаше честен, въпреки странността на неговата история.
— Къде е книгата сега, господин Прингъл? — попита рязко професорът.
Усмивката отново цъфна върху брадатото лице.
— Оставих я отвън върху бюрото на клерка — отвърна Прингъл. — Вероятно има известен риск, но той е по-малкият от двата.
— Какво имате предвид? — попита професорът. — Защо не я донесохте направо тук?
— Защото знаех, че щом я видите, веднага ще поискате да я отворите, тоест… преди да сте чули историята — отвърна мисионерът. — Реших, че вероятно ще премислите, преди да я отворите, след като знаете историята. — След кратка пауза добави: — Отвън няма никой, освен вашият клерк, а той ми се видя съвсем почтен човек, зает със своите изчисления…
— О, вие имате предвид Беридж — усмихна се професорът. — Напълно съм сигурен, че при него вашата магическа книга е в безопасност. Той е просто една сметачна машина. На хора като него никога не би им дошло наум да отворят чужд пакет, увит в амбалажна хартия. Нека отидем и вземем книгата. Казвам ви откровено, че аз не съм съвсем сигурен дали трябва непременно да я отваряме тук и сега, или да я изпратим на доктор Хенки.
Двамата излязоха заедно от кабинета на професора. Едва бяха сторили това, и господин Прингъл извика и изтича към бюрото на клерка — то бе на мястото си, но не и Беридж. Върху бюрото лежеше една стара книга в кожена подвързия. Тя бе затворена, но сякаш току-що е била отваряна. Големия прозорец с изглед към улицата срещу бюрото на клерка беше счупен. Голямата дупка в стъклото видимо бе направена от преминаването на човешко тяло. От Беридж нямаше никаква друга следа. Двамата мъже стояха вкаменени като статуи. Професорът пръв дойде на себе си.
— Господин Прингъл, моля да ме извините за това, което си помислих в началото — каза професорът. — Но никой не би могъл да се нарече учен и да не приеме факт като този.
— Предполагам, че бихме могли да проверим по телефона дали не си е отишъл вкъщи — каза Прингъл.
— Не зная дали има телефон — отвърна Опеншоу. — Мисля, че живее близо до Хемстед.
— Можете ли да го опишете, ако полицията го обяви за издирване?
— Полицията ли? Да го опиша? Ами той изглежда просто като всеки друг. Носи очила. Един от тези гладко избръснати хора… Но полицията… почакайте, какво можем да направим ние самите?
— Аз зная какво трябва да направим — каза твърдо мисионерът. — Възнамерявам да занеса тази книга на доктор Хенки и да го попитам каква, по дяволите, е цялата тая работа. Той живее не много далеч оттук, а аз веднага ще се върна и ще ви предам разказа му.
— О, много добре — въздъхна професорът и седна. Беше уморен и дълго, след като стъпките на мисионера заглъхнаха по стъпалата, той остана в същото положение, вторачил се в стената.
Професорът все още седеше на същото място и почти в същото положение, когато бързите стъпки се чуха отново и мисионерът връхлетя, този път с празни ръце.
— Доктор Хенки иска да задържи книгата за около час и да си помисли. Помоли двамата с вас да му се обадим, за да ни каже своето решение. Професоре, той силно желае да ме съпроводите при второто посещение.
Опеншоу продължи да се взира мълчаливо и после внезапно попита:
— Кой, по дяволите, е доктор Хенки?
— Учен като вас — отвърна с усмивка Прингъл. — Живял е дълго в Индия и там е изучавал магия, така че вероятно не е добре познат тук. Той е слаб мъж с жълтеникаво лице, куц и избухлив. Въпреки това аз не съм чувал нищо лошо за него.