Интересно е да се отбележи, че когато в 1944 г. командирите на двете „човеко-торпеда“ се завърнаха от плен, те бяха наградени със златен медал „За храброст“ и тези награди им бяха връчени не от някои друг, а от адмирал Морган, бивш командир на линейния кораб „Велиант“. В 1944 г. той беше председател на морската съюзническа мисия в Италия. Английското коман-дуване прояви голям интерес към запазването на материалната част и специалистите на „човеко-торпедата“, за да ги използува в бъдеще за свои цели.
Едновременно английското командуване взе всички мерки за да запази в тайна всички данни, характеризиращи тези нови подводни щурмови средства.
Подобни „човеко-торпеда“ използуваха и японците. Това бяха големи торпеда, които имаха специално помещение за човека, който управлява торпедото през време на движението му към целта. В конструкцията на торпедото имаше приспособление, с помощта на което водачът можеше с просто натискане на копче да се изхвърли в морето на разстояние около 45 м от целта.
Подводницата можеше да носи до шест „човеко-торпеда“, които се различаваха принципно от малките двуместни подводници. Свръхмалките подводници изстрелваха торпеда и се връщаха към големите подводници, техни носители. „«Човеко-торпедата» имаха големи възможности, но водачите им фактически ставаха самоубийци.“263
По такъв начин в края на 1941 г., след като в Средиземно море бяха прехвърлени немските подводници и италианците използуваха новото оръжие — човекоуправляемото торпедо, — в строя на англичаните останаха само 3 крайцера, които бяха принудени отново да преминат към отбранителни действия на море. В същото време обстановката на суша продължаваше да бъде благоприятна за английското командуване.
Неуспешен опит на английското командуване да обкръжи и разгроми италиано-немската групировка в района на Тобрук (18 ноември — 1 декември 1941 г.)
(Схеми 26–30)
Скоро след краха на гръцката авантюра и неуспеха за деблокирането на Тобрук английското правителство смени Уейвел, като хвърли върху него цялата отговорност за поражението в Гърция, на Крит и в Киренайка. За главнокомандуващ британските войски в Близкия Изток беше назначен Окинлек. Преди това той командуваше британските експедиционни войски в Норвегия. На 5 юли 1941 г. Окинлек смени Уейвел. През септември 1941 г. британската армия „Нил“ беше попълнена и преименувана в 8-а армия. За командуващ армията беше назначен Кънингхам.
През ноември 1941 г. английското командуване съсредоточи 30-и армейски корпус в състав 1-а южноафриканска дивизия, 7-а бронирана дивизия (7-а и 22-а бронирана бригада), 4-а бронирана бригада, 201-а гвардейска усилена бригада и 13-и армейски корпус в състав 2-а новозеландска, 4-а индийска пехотна дивизия и 1-а армейска бронирана бригада за настъпателни действия по основния участък на приморското направление Ес Салум и Сиди Омар. В района на оазиса Джарабуб беше прехвърлена 5-а индийска дивизия. В резерв на 8-а армия се намираше 2-а южноафриканска дивизия. В свое разпореждане английското командуване имаше всичко 100 000 души.
Италиано-немското командуване в Северна Африка имаше един немски африкански корпус (15-а и 21-а танкова и 90-а лека пехотна дивизия) и седем италиански дивизии (пехотните дивизии „Павия“, „Брешия“, „Болоня“ и „Савоя“, моторизираните дивизии „Триест“ и „Тренто“ и танковата дивизия „Ариете“). Немският африкански корпус наброяваше 40 000 души и още толкова имаше в италианските дивизии.
Основните италиано-немски сили се разполагаха в района на Тобрук. В района на Бардия прохода Халфа, Сиди Омар и оазиса Джарабуб имаше само малко гарнизони.
По данни от официалния доклад за действията на 8-а армия, италиано-немските войски имаха 500, а англичаните — 655 танка. В действителност танковете на англичаните бяха повече. Например Райнер доказва, че в 8-а армия те били над 1000, a Чърчил отбелязва цифрата 924.264
Немските източници привеждат следното съотношение: италиано-немски танкове — 340, английски — 800.265 В качествено отношение немските танкове T-IV значително превъзхождаха английските танкове тип „Валентайн“. 75-мм оръдия на немските танкове стреляха на разстояние 1500 м., а далечината на действителния огън на английските 37-мм оръдия не превишаваше 800 м.
В авиация английското командуване имаше пълно превъзходство над противника: 1000 английски самолета срещу 200 италиано-немски.266 От това количество италиано-немски самолети в началото на настъплението на англичаните „немските боеспособни самолети бяха само 22“267. По това време основните сили на немската авиация в Средиземноморския басейн бяха вече прехвърлени на съветско-германския фронт.