Правителството на САЩ придаваше огромно значение на съглашението, което позволяваше да изпращат в Северна Африка официални американски представители за наблюдение използуването на американските стоки. Съглашението с Вейган откриваше широки възможности за САЩ. Като използуваха това, в Северна, Северозападна и Западна Африка бяха изпратени с права на вицеконсули с функции на „технически помощници“ офицери от различните родове войски в цивилно облекло. Леги пише, че това бяха шпиони.
Мина малко време и държавният департамент на САЩ имаше във всички френско-африкански колонии добре подбрани по щат така наречени контрольори, които „подобно на ято ястреби следяха развитието на събитията. Те оказваха неоценима помощ в подготовката на условията за нашето (американското В. С.) нахлуване в Северна Африка през ноември 1942 г.“363 Американските консули и вицеконсули, намиращи се във Френска Северна, Северозападна и Западна Африка, се занимаха главно с вербуване на френски офицери и чиновници от различните ведомствени учреждения на американска служба, събираха и изпращаха информация, която се използуваше от военното министерство, те осъществяваха контрол по използуването на американските стоки само за замазване на очите. Американската търговия с Френска Северна Африка фактически довеждаше до снабдяването на хитлеристка Германия с американски стоки.
Бившият ръководител на разузнаването, контраразузнаването и на личната полиция на де Гол, Жак Сустел, достатъчно добре информиран за търговските машинации на американските и немските монополи, провеждащи се през време на Втората световна война, потвърждава, че „нито един френски параход не пресичаше Атлантика, без Виши да получи разрешение от Висбаденската комисия по примирието, така че Вашингтон чрез отговорни лица се оказа в отношения с Берлин“364.
Това беше непосредствена помощ от американските монополисти на хитлеристка Германия.
В държавния департамент на САЩ добре знаеха, че стратегически материали „попадаха в Германия чрез вишистка Франция“365.
Там знаеха и за това, че Виши „разрешаваше да изпращат от Тунис продоволствие за германската армия в Либия“366. Това продоволствие идеше от американски източници. По този повод така наречените „консулски агенти“ изпращаха „цял поток информации…“367. Например на 10 ноември 1941 г. С. Уелс получи информация, че от Северна Африка бяха изпратени в Германия товари кобалт и каучук. По това време немците се нуждаеха много от каучук. На 30 декември Уелс получи ново съобщение за предстоящо изпращане на 3500 тона бензин от Тунис в Либия за въоръжените сили на страните от оста. В началото на февруари 1942 г. американското разузнаване разполагаше с достоверни сведения, че вишистките кораби превозват военни материали, в това число и военни автомобили, от Марсилия в Тунис, предназначени за войските на държавите от оста в Либия. Без съмнение в Либия попадаха и американски военни материали.
Американски стоки се доставяха не само във Френска Северна Африка, но и в пристанищата на Южна Франция за населението на неокупираната зона. Между тези стоки имаше много стратегически материали, които се доставяха под формата на продоволствени продукти. Често се случваше, че когато американски кораб се отбиваше в Марсилия за разтоварване, вече го чакаха вишистките транспорти за доставяне на военни материали за Тунис, откъдето с товарни автомобили се прехвърляха в Триполи (Либия) за италиано-немските войски.
Всичко това създаваше допълнителни трудности за командуването на 8-а английска армия, но управляващите кръгове в САЩ поставяха своите интереси, насочени към подготовка за заграбването на Френска Северна и Северозападна Африка, по-високо от интересите на коалиционната стратегия.
Икономическото проникване на американските монополи във Френска Северна Африка, провеждано под прикритието на благородни фрази за американска благотворителност, подготвяше почвата за десанта на американските войски през ноември 1942 г.
Военната окупация на Северна и Северозападна Африка се подготвяше от управляващите кръгове в САЩ като мероприятие, насочено към изтласкването на хитлеристите от тези райони. Едва впоследствие Кордел Хъл беше принуден да признае, че проникването на немците в Северна и Западна Африка не носеше сериозен характер и там почти ги нямаше. Например американският консул, Уосон, през октомври 1941 г. съобщи в държавния департамент, че не е успял да открие нито един немец в Дакар (Френска Западна Африка). В английските източници също се твърди, че войски „страните от оста нямаха нито в Мароко, нито в Алжир, нито в Тунис…“368
364
Jacques Soustelle. Envers et contre tout. De Londres a Alger (1940–1942), v. 1, Paris, 1947, p. 81.