Управляващите кръгове в САЩ предприемаха и други мерки за оправдаване нахлуването на американските въоръжени сили в Африка. През май 1941 г. Уелс подготви на Рузвелт проектопослание за Конгреса, „смисълът на което се заключаваше в това да се разпространи доктрината Монро върху цялата територия на Западна Африка на север от екватора…“369
Както е известно, доктрината „Америка за американците“ беше формулирана от президента на САЩ, Монро, през 1823 г. В епохата на империализма тази доктрина вече не удовлетворяваше агресивните стремежи на американските монополисти и те трескаво търсеха подходящ начин да я разпространят не само върху Африка, но и върху целия свят.
В американската литература често се среща версията, че англо-американското съглашение за нахлуването във Френска Северна Африка било постигнато на 25 юни 1942 г. X. Бътчер дори твърди, че за нахлуването в Северна Африка се стараел Чърчил, а не американските военни ръководители. В същото време много известни американски източници, например мемоарите на Леги, доказват, че „идеята за нахлуването в Африка не беше нова. Рузвелт имаше това предвид в продължение на дълго време…“370 Леги призна, че предварителната подготовка за нахлуването във Френска Северна Африка се започна много преди 1 юли 1942 г. Хъл е по-точен. Той твърди, че преди и след коледните празници 1941 г., „когато министър-председателят Чърчил посети президента, двамата държавни дейци решиха да изпратят в Северна Африка англо-американски експедиционни сили“371.
„Правителството“ във Виши дълго преди това решение беше в течение на американските планове по отношение на френските владения в Северна Африка. Френският военен аташе в Швейцария през януари 1941 г. има беседа с американския военен аташе, подполковник Лег, също акредитиран в Берн (Швейцария). През време на беседата американският военен аташе дал да се разбере, че американците ще влязат във война и ще бъдат принудени да окупират Френска Северна и Северозападна Африка. Френският военен аташе в отговор отбелязал, че едва ли САЩ могат да осъществят такава сложна военна операция, още повече, че „правителството“ във Виши организирало военна съпротива срещу този десант. На това подполковник Лег отговорил, че военната експедиция може да бъде осъществена дори и днес.
По такъв начин управляващите кръгове в САЩ се готвеха за военна окупация на Северна и Северозападна Африка много преди преговорите със съветската делегация за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. Оттук следва, че вече през време на преговорите със съветската делегация във Вашингтон управляващите кръгове в САЩ и Англия знаеха, че тържественото обещание за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. няма да бъде изпълнено. Преговорите на Чърчил във Вашингтон през юни 1942 г. за заменяне на втория фронт в Европа с нахлуването на англо-американските войски във Френска Северна Африка бяха насочени към изясняване конкретните форми за реализирането на по-рано прието решение.
През време на посещението на У. Чърчил във Вашингтон през юни 1942 г. „президентът и министър-председателят стигнаха до съглашение за изпращане на войски във Френска Северна Африка в края на годината“372.
На 3 юли 1942 г. английското правителство побърза да признае де юре френският национален комитет на генерал де Гол, създаден в Лондон, разчитайки, че въоръжените сили на де Гол ще извършат десант във Френска Северна и Северозападна Африка едновременно с англо-американските войски, което ще позволи на де Гол да възглави френската администрация в тези райони.
Тези сметки не се оправдаха. Рузвелт не само възрази против участието на въоръжените сили на де Гол в съвместен десант, но и „твърдо държеше за своето решение, за което беше съобщено на министър-председателя Чърчил в началото на годината (1942 г. — В. С), че на де Гол не трябва да се съобщава за нахлуването до момента, докато то не започне. Чърчил се опита да получи от президента съгласие да съобщи на де Гол, макар и един ден преди десанта, но Рузвелт беше непреклонен“373. Рузвелт се отнасяше Крайно неблагоприятно към де Гол, считайки, че той по този въпрос без достатъчно основание се явява в ролята на съвременна Жана д’ Арк и при това със „съмнителни възгледи за демокрацията“374.
374
Henry Stimson and George Bundy. On Active Service in Peace and War, New-York, 1948, p. 546.