Дарлан, действувайки от името на „правителството“ във Виши, подписа заповед до всички сухопътни, въздушни и морски сили в Северна и Северозападна Африка да прекратят съпротивата. На 14 ноември 1942 г. Айзенхауер съобщи за съглашението с Дарлан, а Дарлан официално потвърди, че той е преминал на американска страна.
Жиро изрази своето възмущение от сделката с Дарлан, но в края на краищата беше принуден да признае свършения факт. Заместникът на Айзенхауер, генерал Кларк, застави двамата френски военни ръководители да работят съгласувано. Дарлан възглави гражданската власт, а Жиро — въоръжените сили.
Като узна за измяната на Дарлан, Петен го смени и вместо него назначи генерал Ногес за генерален резидент. Но следвайки примера на Дарлан, генерал Ногес също премина на американска служба и го оставиха за губернатор на Мароко.
Военните приготовления, свързани с десанта на американо-английските войски във Френска Северозападна Африка, бяха завършени през август 1942 г.
Военните ръководители с необикновен ентусиазъм изпълняваха заповедите на управляващите кръгове на САЩ и Англия: „с пълна пара се работеше за осъществяването на операцията «Торч». Експедицията във Френска Западна Африка обещаваше лека разходка. В сведенията на американското разузнаване сочи, че числеността на немците в Мароко не превишава 180 души“378.
Генералният щаб на американската армия отдели за северо-африканската експедиция деветнадесет дивизии (от които девет дивизии бяха в резерв). Английското командуване определи за експедицията шест дивизии и в резерв остави седем. 12-а американска въздушна армия, създадена през август 1942 г. за тактическо поддържане на американските войски в Тунис, имаше 1500 самолета.
В началото на ноември 1942 г. настъпи момент, когато североафриканската експедиция би могла да се проведе без всякакъв риск — всички основни сили на хитлеристите бяха приковани на съветско-германския фронт. В САЩ добре разбираха, че „ако не бяха блестящите военни подвизи на Русия, съюзниците много малко биха се надявали на победа“379.
Първоначално десантът на американо-английските войски се планираше през август 1942 г., но след това срокът се отложи за по-благоприятен момент, когато вниманието на немскофашисткото командуване бъде изцяло приковано към съветско-германския фронт. Този дългоочакван час настъпи през ноември 1942 г., когато хитлеристкото командуване, хвърляйки при Сталинград всичките си елитни войски и като не получи успех, изпадна в тежко положение. В резултат на това американо-английското командуване получи пълна свобода на действие в Северна Африка.
След войната в американската и английската литература широко се разпространи версията, че командуването на съюзниците уж съумяло да осигури тайната на подготовката и внезапността на десанта на своите войски в Северна Африка. Уж благодарение на това то и получило успех. Фулер например твърди, че Хитлер „беше изненадан от нахлуването на съюзниците…“380
В действителност италиано-немското разузнаване беше достатъчно добре осведомено за подготовката на американо-английското командуване за североафриканската експедиция. На 9 октомври 1942 г. Чано имаше продължително съвещание с ръководителя на агентурното разузнаване, генерал Аме, който заяви, че „англосаксонците се готвят да дебаркират с големи сили в Северна Африка“381.
Немските източници също потвърждават, че десантът на англо-американските войски във Френска Северна Африка „не беше неочакван“382. „Десантът на англо-американската армия се очакваше отдавна.“383
Това е достатъчно, за да се опровергаят твърденията, че успехът на десанта се дължи на запазване тайната на подготовката му. Успехът на десанта на американците и англичаните в Северна Африка беше обусловен от успехите на съветската армия; тя провали хитлеристкия стратегически план през лятото на 1942 г. и не даде възможност на италиано-немското командуване да прехвърли в Северна Африка свои сили.
В американската преса се пишеше много, че тъй като френските пристанища в Африка са окупирани от германския военноморски флот, североафриканската експедиция е удар, насочен непосредствено срещу хитлеристка Германия. Обаче след войната сам Айзенхауер призна, че в тези пристанища нямаше военноморски флот от страните на оста.
В плана на североафриканската експедиция се предвиждаше едновременен десант на войски в три основни района — в Казабланка, Оран и Алжир (схема 38). Американските войски бяха в първи ешелон, а английските — във втори.