Английските военни историци обясняват неуспехите в Тунис със силните дъждове, а командуващият 1-а английска армия се оправдава с това, че поражението е и в резултат на изморяването на войските. Обаче истинската причина за поражението на частите на 1-а английска армия на близките подстъпи към Тунис се заключава в това, че американо-английското командуване не можа да осъществи голямо превъзходство в сили и средства над противника. Придвижването на англо-американските войски беше твърде предпазливо.
В състава на 1-а английска армия влизаха 6-а бронирана дивизия, 46-а и 78-а пехотна дивизия. Но тези дивизии нямаха общо управление и действуваха на отделни разпокъсани отряди. През това време при Тунис се намираха 1-а бронетанкова и 1-а пехотна американска дивизия.
Към това трябва да се добави, че американо-английската авиация имаше въздушно господство. Кореспондентът на английския вестник „Дейли експрес“ от 16 декември 1942 г. съобщи от Тунис, че „често английските изтребители се връщат от своите полети, без да са срещнали нито един немски самолет. Дори на летящите без охрана бомбардировачи през време на дневните полети над Тунис и Бизерта не се оказваше съпротива във въздуха.“ И въпреки всичко англичаните и американците загубиха първата атака срещу Тунис.
До 18 януари 1943 г. на туниското направление цареше затишие. Фронтовата линия, дълга около 350 км, минаваше от нос Сера до Гафса (схема 40). Американо-английските войски, които се развърнаха в един ешелон, бяха размесени; оперативни резерви не бяха създадени.
На север от Пон дю Факс се разполагаха частите на 1-а английска армия, в центъра — четири френски дивизии, от Сбейтла до Гафса — 2-и американски корпус. Френските дивизии бяха сформирани от състава на тези 110 000 души от френските въоръжени сили, които се намираха във Френска Северна Африка още преди десанта на американо-английските войски от 8 до 12 ноември 1942 г.
Американо-английското командуване се зае да въведе ред в своя лагер, а италиано-немското командуване, използувайки затишието, укрепяваше туниския плацдарм. Двете страни бяха доволни от спокойната обстановка.
На 18 януари италиано-немските войски атакуваха в центъра лошо снабдените с бойна техника французи, пробиха слабата им отбрана и започнаха да се придвижват към Пишон по долината на Уселтия. Цяла седмица беше необходима на американо-англииското командуване, за да спре напредването на слабите италиано-немски части. Вината за този неуспех беше прехвърлена на френското командуване, което след това беше подчинено на командуващия 1-а английска армия, генерал Андерсън. През това време събитията в Триполитания се развиваха по следния начин. След евакуацията на Триполи (23 януари 1943 г.) италиано-немската групировка на Ромел започна бързо да отстъпва към укрепената „линия Марет“ (560 км на запад от Буерад Ел Хсун). На 6 февруари тя се съедини в Тунис с войските, които командуваше генерал Арним (схема 41), при това до 13 февруари войските на 8-а английска армия не бяха в бойно съприкосновение с оттеглящата се групировка на Ромел На обединената италиано-немска групировка в Тунис беше поставена задача „да отложи окончателната загуба на африканското крайбрежие на Средиземно море“407.
Игнорирайки влиянието на решаващите победи на съветската армия на съветско-германския фронт върху бойните действия на страните в Северна Африка, Гьорлиц се опитва да докаже, че в резултат на десанта на англо-американските войски на атлантическото крайбрежие на Мароко немската африканска армия се оказала между два огъня. И това уж заставило Ромел да побърза с отстъплението от Египет за организиране на туниския плацдарм.
В действителност не беше съвсем така. Районът на десанта на англо-американските войски на атлантическото крайбрежие на Мароко се намираше на разстояние 2500 км от групировката на Ромел. Решението за отстъплението в Тунис, както е известно, Ромел взе на 8 декември 1942 г., а след един месец англо-американските войски извършиха десант във Френска Северна Африка. През това време англо-американските войски се намираха на 1200 км от Ел Агейла и бяха задържани от тези италиано-немски войски, които се намираха в Тунис.
Фулер убедително доказва, че нахлуването на англо-амери-канските войски във. Френска Северна Африка би създало непосредствена заплаха за базата на Ромел в Триполи в два случая: първи — ако нахлуването беше предшествувано от сражение при Ел Аламейн, втори — ако съюзниците биха извършили десанта колкото се може по-близо до Триполи. Но нито един от тези варианти не бе осъществен. Върховното командуване на съюзниците отклони и двата варианта. Английското военноморско командуване беше против какъвто и да било десант източно от Алжир. Изтъкваха се най-различни причини — и недостиг на десантни средства, и недостиг на самолетоносачи, и страх от нападение на противниковата авиация от Сардиния и Сицилия. Ясно е едно, че десантът в Казабланка, Оран и Алжир не довеждаше до бързото завършване на военните действия в Северна Африка, което не искаха управляващите кръгове в САЩ и Англия.