Англо-американското командуване имаше в свое разположение големи резерви. Можеше да се създаде силна ударна групировка за париране на немския контраудар. Вместо това резервите се разпиляваха и се въвеждаха в боя по части „батальон след батальон. И щом като следващият батальон влезе в боя, немците и него унищожаваха.“412
Разхвърлеността на силите, разсредоточените удари, въвеждането на войските в боя по части доведоха до това, че на 23 февруари 1943 г. немските танкови групи без особен труд отхвърлиха 2-и американски армейски корпус назад към Тебеса, т.е. на 150 км. Това усили и туниския плацдарм, и тила на италиано-немските войски на „линията Марет“. Военният министър на САЩ, Стимсън, беше принуден да заяви пред представителите на печата, че американските войски претърпяха в Централен Тунис сериозни неуспехи. Чърчил в писмото си до крал Георг съобщи, че „2-и американски корпус понесе тежко поражение и очевидно загуби около половината от най-важното оръжие, без да нанесе никакви загуби на противника“413.
На 26 февруари в района Седженан предприе атака групировката на Арним с цел да провали готвещото се от англичаните настъпление на северния сектор на фронта. Атаката на немско-фашистките войски изненада английското командуване. Командуването на 1-а английска армия не съумя своевременно да организира съпротива. Заповедите на командуването бяха несъгласувани и противоречиви. В резултат на това английските войски започнаха бързо да отстъпват. Провеждащата се подготовка за настъпателни действия беше провалена, тъй като „1-а армия се намираше в ужасно състояние“414. Поради недостиг на сили немскофашисткото командуване не беше в състояние да развие успеха.
Февруарските атаки на немскофашистките войски доведоха до това, че „американо-английските части се смесиха по целия фронт.“415 Александър в донесенията си употреби доста по-силен израз „страшно смесване… Управлението на войските се наруши…“416 До 20 март военните действия на Туниския фронт се прекратиха. Американо-английското командуване преведе в ред своите войски и готвеше сили за ново настъпление.
С цел да ускори възстановяването на боеспособността на 2-и американски корпус от САЩ бяха допълнително доставени 5400 товарни автомобила. С автотранспорта се прехвърляха резервите и всичко необходимо за бойната дейност на войските. По такъв начин съставът на 2-и американски корпус по план 38 000 души успяха да го доведат до 92 000 души.
В резултат на изучаване уроците от бойните действия в Тунис през февруари 1943 г. американското командуване по отношение на бойното използуване на военновъздушните сили дойде до тези изводи, до които и английското командуване дойде след сражението при Ел Аламейн.
В Тунис американците имаха голямо превъзходство в бойни самолети. Обаче децентрализираното управление на войсковата авиация попречи на своевременното й съсредоточаване за масирано използуване по настъпващите танкови колони на противника.
Стратегическата въздушна армия в това време водеше борба с подводниците в Средиземно море и бомбардираше стратегически обекти в Италия. Поражението на американските войски при Касерин послужи на англо-американското командуване за „урок по отношение използуването на военновъздушните сили като цяло, което не беше забравено до края на войната“417. След поражението при Касерин всички авиационни поделения и части за поддръжка на сухопътните войски бяха иззети от контрола на последните и обединени под едно командуване, което получи название „командуване на тактическите военновъздушни сили“.
Принципът за единство в авиационното командуване беше официално признат в американското наставление ФМ 100–20 (октомври 1943 г.). В наставлението се подчертаваше, че успехът на сухопътните войски зависи от завоюването на превъзходство във въздуха. В края на годината беше издадено ново наставление, озаглавено „Взаимодействие на сухопътните войски и военновъздушните сили“. На равни начала сухопътните и военновъздушните сили действуваха в театъра на войната под общото ръководство на върховното главно командуване на въоръжените сили.
Частичните успехи на 8-а английска армия на „линията Марет“ (март 1943 г.)