Едновременно започнаха да отстъпват италиано-немските войски пред фронта на 2-и американски армейски корпус.
Общо отстъпление на италиано-немските войски на южното крило на Туниския фронт (28 март — 13 април 1943 г.)
(Схема 43)
Италиано-немските войски, намиращи се на „линията Марет“ и пред фронта на 2-и американски армейски корпус, постепенно отстъпиха на удобния за отбрана хълмист рубеж на югоизточните подстъпи към гр. Тунис. Италиано-немското командуване реши с това да стесни туниския плацдарм.
Войските на 2-и американски армейски корпус се придвижиха крайно бавно. Службата за въздушно наблюдение, оповестяване и свръзка не беше добре организирана. Появеше ли се макар и един противников самолет, от челната машина се подаваше сигнал за тревога. Машините се спираха и войниците се разбягваха встрани. Подобни сигнали се подаваха много често, понякога дори и при появяването на американски самолети. При тези спирания се губеше много време.
Войските на 8-а английска армия също се придвиж-ваха бавно зад отстъпващите от „линията Марет“ италиано-немски войски.
Монтгомери обясняваше своята пасивност при преследването на противника с това, че 30-и корпус от сутринта на 28 март срещнал трудности при преодоляването на мини, различни примки и разрушения, а бойните действия на 10-и брониран корпус срещу Ел Гама бяха задържани от самума424. Обдче самумът не задържа италиано-немските войски и те отстъпиха към Вади Акарит без големи загуби.
На 6 април Монтгомери предприе фронтална атака срещу отбранителната позиция на италиано-немските войски при Вади Акарит в северната част на така наречения Габески проход, чиято обща ширина достига 25 км. Атаката се извърши от три дивизии, настъпващи в един ешелон. Главният удар в центъра се нанасяше от 50-а английска пехотна дивизия.
Атаката нямаше успех. Стремейки се на всяка цена да извърши пробив, Монтгомери въведе в бой на участъка на 50-а дивизия части от 10-и брониран корпус. Обаче и това не помогна. Монтгомери беше принуден да признае, че противникът не му позволи да излезе на открита местност.
На другия ден Монтгомери се готвеше да започне всичко отначало, но италиано-немското командуване не дочака и през нощта на 7 април започна да отвежда своите войски към Енфидавил.
В този ден англо-американското командуване на 18-а група армии в Тунис направи опит да излезе през прохода Фондук към крайбрежието с цел да отреже пътя за оттегляне на италиано-немската групировка, отстъпваща от рубежа Вади Акарит към Енфидавил.
В атаката трябваше да участвуват 6-а английска бронирана дивизия, 28-а английска пехотна бригада и 34-а американска пехотна дивизия. Американските и английските войски не проведоха атаката съгласувано. По данни на Мурхед, американските войски не пристигнаха на своите изходни позиции в определено време поради това, че объркаха времето за излизането. Набързо проведената артилерийска подготовка на атаката не нанесе почти никакви щети на противниковата отбрана. Каменните фермерски къщи, приспособени за отбрана, останаха цели и невредими. Италиано-немските огневи точки не бяха подавени. Частите на б-а бронирана дивизия се нахвърлиха на неразузнатото минно поле, попаднаха под огъня на противотанковите оръдия и загубвайки около 100 машини, се оттеглиха на изходните позиции. 34-а пехотна дивизия също беше отхвърлена с тежки загуби. Атаката се провали изцяло.
Немците осейваха подстъпите към позициите си с противо-пехотни мини на опън и на натиск. Противопехотната мина представляваше малка металическа кутия, напълнена с шрапнел. Мината се заравяше в земята. На повърхността се намираха само краят на детонатора или изопнат тел. Трябваше само с крак да се докоснат детонаторът или изопнатият тел, за да излети мината на височина 1 м и да избухне. Шрапнелите се разпръсваха в радиус до 15 м.