След провалянето на атаката англичаните и американците започнаха да се обвиняват едни други в неумение да воюват. Английският майор Райнер напомни на американците, че лекцията на Монтгомери „Как да се побеждава“, прочетена от него през януари 1943 г. специално за старшите американски офицери, не хвана място. Това, разбира се, беше неуспех за американското оръжие на Туниския фронт, пише английският журналист Мурхед. Американският журналист, Мак Вайн, също язвително отбелязва, че в Тунис Монтгомери до последния ден на военните действия в Северна Африка не можа да се придвижи по-далеч от Енфидавил (75 км южно от гр. Тунис), въпреки че той чете лекцията „Как да се побеждава“ и се стремеше пръв да влезе в гр. Тунис. В тези взаимни обвинения за неуспехите също взеха участие английският генерал Джон Крокер, който ръководел атаката, и командирът на 34-а американска пехотна дивизия, генерал Райдер.
Американо-английските войски, настъпващи в западната част на Тунис, достигнаха Кайруан едва на 11 април. По това време Кайруан беше вече изоставен от италиано-немските войски.
В района на Кайруан 2-и американски корпус на 7 април успя да се съедини с 8-а английска армия. След това американо-английските войски без бой завзеха голямото пристанище Сфакс и населения пункт Сус (на 80 км от Кайруан).
Италиано-немските войски се спряха на 48 км северно от Сус, като организираха набързо отбрана в планинския район на Тунис, около село Енфидавил.
8-а английска армия се приближи към този населен пункт към 13 април. Монтгомери предприе атака от движение, но към 16 април се убеди, че 8-а армия не може лесно да изтласка противника от неговия нов отбранителен рубеж. Наложи се да се проведе подготовка за голямо настъпление. Формата на маньовъра оставаше както по-рано — фронтален удар в центъра с цел да се пробие италиано-немската отбрана и да се излезе към гр. Тунис.
През нощта на 20 април английските войски започнаха атаката, която продължи безрезултатно два дена. На 22 април Монтгомери беше принуден да извърши прегрупирване с цел да се пренесе направлението на главния удар непосредствено по крайбрежието.
На 23 април английските войски отново преминаха в атака, но безуспешно. Настъплението се закучи и Монтгомери беше принуден да се откаже от по-нататъшни атаки и да се ограничи със сковаване на противника на своя участък на фронта.
Сега Монтгомери оправдава своя неуспех с това, че при наличните ресурси не би могло да се разчита на някакви решителни успехи. Но фактите си остават факти — американо-ан-глийското командуване имаше голямо превъзходство в сили и средства.
Мурхед, като оправдава неуспеха на Монтгомери, смята, че едва ли може да се намери армия в света, способна да превземе енфидавилските рубежи на немците.
Тези рубежи представляваха естествени препятствия, избрани на хълмиста местност и набързо укрепени. През цялото време на военните действия в Северна Африка англо-американските войски не срещнаха съвременна многополосна отбрана. Ето защо не може и дума да става за наличието на каквато и да било непреодолима отбрана, уж създадена от немците в района на Енфидавил.
Успешното отбиване от италиано-немските войски на опитите на англо-американското командуване да им попречи да отстъпят в района на гр. Тунис „даваше на германското върховно командуване възможност да евакуира своите войски на о. Сицилия, ако то поискаше това“425. Освен това за скритото товарене на корабите и превозването на войските благоприятствуваха мъглите, които по това време се застояваха над Сицилийския пролив. Обаче хитлеристите решиха да продължат кампанията в Северна Африка, за да отложат за по-дълго време десанта на англо-американските войски на южното крайбрежие на Европа.
От своя страна англо-американското командуване не бързаше със завършването на военните действия в Тунис. Докато продължаваха военните действия в Северна Африка, управляващите кръгове в САЩ и Англия имаха удобен предлог за оправдаване на нееднократното отлагане сроковете за откриването на втория фронт в Западна Европа.
Продължителният характер на военните действия в Тунис
(Схема 44)
След като 8-а английска армия окончателно се спря в района на Енфидавил, туниският плацдарм се стесни до 200 км по фронта и 140 км в дълбочина. Американо-английските „въздушни сили имаха пълно господство във въздуха“426 (те имаха 3000 самолета). Италиано-немската авиация, дори по английски данни, „можеше да направи само 68 излитания на ден“427. Всички сили на немскофашистката авиация „бяха приковани… на съветско-германския фронт“428.