Английското командуване дойде до извода, че за да победи, трябва да има само количествено превъзходство в техника.
Такава тенденция не без основание, пише Фулер, крие в себе си опасни последствия, тъй като може да стане догма, „да измести всяко творчество и да даде на хората безинициативно шаблонно решение на всички проблеми на настъплението“436.
Като имаха на своя страна абсолютно превъзходство, англо-американските съюзници възнамеряваха да оказват на противника равномерен натиск по цялата линия на фронта. Действувайки по такъв начин, американо-английските войски към 1 май обхванаха в полуобръч туниския плацдарм на държавите от „оста“.
В северния сектор се разполагаше 2-и американски корпус (1-а бронетанкова, 1-а, 34-а и 9-а пехотна дивизия), прехвърлен в района на Седженан през средата на април; южно, в района на Меджез ел Баб, 5-и английски корпус (1-а, 4-а и 78-а пехотна дивизия), зад 5-и корпус се намираше отделната група войски в състав от 4-а смесена дивизия от отделни части на 8-а армия, 4-а индийска пехотна дивизия и 7-а бронирана дивизия; вдясно от 5-и корпус — 9-и английски корпус (46-а пехотна, 1-а и 6-а бронирана дивизия), между 9-и корпус и 8-а армия се разполагаше 19-и френски корпус в състав от три пехотни дивизии.
По това време в състава на италиано-немската групировка останаха всичко 440 оръдия и 60 танка. Няколкото десетки оцелели италиански самолети отлетяха на о. Сицилия.
На 30 април 1943 г. Мусолини предупреди Хитлер, че „ако не успеят да разрешат проблема с авиацията в Средиземно море… нито един военен кораб, нито един транспорт, нито един самолет занапред не ще може да достигне в Тунис. Това означава бързото загубване на Тунис и всички наши сили, които се намират там.“437 Но на Хитлер не беше до Тунис.
На 2 февруари 1943 г. при Сталинград беше ликвидирана обкръжената групировка на немскофашистките войски. Съветските войски продължиха настъплението. Пленените две елитни немскофашистки армии при Сталинград принуди Хитлер да остави италиано-немските войски в Северна Африка без всякаква поддръжка. Основните сили на немскофашистката авиация бяха сковани на съветско-германския фронт. Единственото, което можеше да направи Хитлер, беше да изпрати в Северна Африка категорично искане: „Туниското предмостово укрепление да се задържи на всяка цена.“438
На 6 май американо-английската авиация започна да обработва участъка на противниковата отбрана (5,5 км по фронта и 6,5 км в дълбочина) източно от Меджез ел Баб с цел да извърши пробив в италиано-немските позиции. Бомбардировачите, като не срещнаха никакво противодействие от противниковата противовъздушна отбрана, според изказването на американския генерал от авиацията, Арнолд, „с бомбите буквално изкопаха канал от Меджез ел Баб до Тунис“. В продължение на пет часа продължи непрекъснато бомбардиране. Англо-американските бомбардировачи извършиха 2146 излитания. За действията на бомбардировачите наблюдаваха от земните наблюдателни пунктове командуващият тактическите военновъздушни сили английският маршал от авиацията, Артур Кънингхам, и по-мощник-министърът на авиацията, Харолд Балфоа. През цялото време пилотите докладваха, че „няма какво да бомбардират“. Обаче Кънингхам продължаваше бомбардировката.
Причината за настойчивостта на Кънингхам се заключаваше в това, че ръководителите на военновъздушните сили на САЩ и Англия се стремяха да докажат, че авиацията е най-силното оръжие и именно то изтласка войските на страните от „оста“ от Африка.
Към такива възгледи се придържаха американските генерали Арнолд и Спаатс и английските генерали Харис и Тедер, които в действителност възкресиха в ново издание теорията на италианския генерал Дуе (1920 г.) за решаващата роля на авиацията във войната.
Според тази теория успехът на операцията се решава от тежките бомбардировачи, съпровождани от изтребители. Задачата на сухопътните войски е само да окупират територията. Дуе предложи да се създаде въздушна армия от 1000 самолета, като твърди, че всекидневното използуване на 500 самолета за разрушаването на 50 центъра от всякакъв вид ще осигури бързата победа. При това Дуе смяташе, че с всички останали въоръжени сили може почти напълно да не се счита.
Теорията за въздушната война, също както и много буржоазни теории, които пренебрегват ролята на човека и фетишизират техниката, напълно удовлетворяваше тези реакционни кръгове в САЩ и Англия, които се стремяха да отложат разгрома на фашистка Германия. Тази теория им даваше възможност да аргументират претенциите — да не разгръщат решителни бойни действия по суша, тъй като победата може да се спечели само със стратегически бомбардировки. Подобни изказвания се появяваха на страниците на английските вестници. Така например в английския вестник „Сънди таймс“ от 22 ноември 1942 г. беше поместен призив „да се въздържаме от сухопътните операции от широк мащаб, а максимум енергия да се употреби за отслабването на Германия чрез въздушни нападения…“ Фулер не без основание пише, че така наречените стратегически бомбардировки над Германия в действителност „само пречеха на бързата победа“439.